Франческо изглеждаше изпълнен със съмнения.
— Ама защо е трябвало да се безпокоят за моторчето? Какво им е пукало? Те са имали интерес да се махнат оттам колкото е възможно по-бързо.
— Нали току-що ти казах, че това е път, по който хората се връщат от работа! Не са могли да го оставят на земята. Някой е можело да си помисли, че е станало произшествие, а друг пък да разпознае, че мотопедът е на Сузана… тогава е щяло веднага да се вдигне олелия и те не са щели да имат време да се покрият добре. Така и така са били там, по-добре е било да го преместят на коларския път, по който и без това не минава никой. Но може да се направят и други хипотези.
— Още?!
— Колкото искаш. Пък и нали разиграваме етюди, както се прави в полицейската академия. Първо трябва да ти задам един въпрос. Каза ми, че си придружавал няколко пъти Сузана до дома й.
— Да.
— Градинската врата как беше отключена или заключена?
— Заключена. Сузана имаше ключ за нея.
— Тогава си представи следната картина: Сузана току-що е подпряла мотопеда си и търси ключа, за да си отвори, когато я застига забързано някакъв човек, приходящ от друго населено място, с когото се е засичала неколкократно по този маршрут. Той я моли да го закара с мотопеда си до черния път, разказва й някаква небивалица от сорта на това, че съпругата му се е почувствала зле в колата, докато е пътувала към Вигата, и го е повикала за помощ по телефона, или че синът му е бил блъснат от кола… някакви такива истории. Сузана не е могла да му откаже. Качва го на моторчето, тръгва към коларския път и работата е готова. И навярно тази хипотеза обяснява и посоката, в която е било обърнато моторчето. Или пък…
Монталбано изведнъж спря да говори.
— Защо не продължавате?
— Защото се отегчих. Не се заблуждавай, че е особено важно как са се развили събитията.
— Така ли?!
— Така е, защото, като се замислиш… Детайлите, които сега ни се струват важни, колкото повече ги разнищваме, толкова повече губят очертанията си и се размиват. Ти например не беше ли дошъл да ме питаш какво е станало с каската на Сузана?
— Каската? Да.
— И както виждаш, колкото по-напред отиваше разговорът ни, толкова на по-заден план оставаше каската и губеше важността си. До такава степен, че дори не говорихме повече за нея. Истинският проблем не е как, а защо.
Франческо отвори уста, за да попита още нещо, но трясъкът на отворената със сила и удряща се в стената врата го изплаши и той подскочи.
— Какво е станало? — попита.
— Отплесна ми се ръката — каза разкаяно Катарела, застанал на прага.
— Какво има? — попита на свой ред Монталбано.
— Тъй като ми казахте, че не искате никакво безпокойство от страна на който и да е обезпокоител, трябва да дойда, за да ви задам един въпрос.
— Задавай го.
— Журналистът, господин Дзито, принадлежи ли към категорията на обезпокоителите, или обратно?
— Не, не ме обезпокоява. Свържи ме с него.
— Здравей, Салво. Николо се обажда. Извини ме, но исках да ти кажа, че току-що дойдох на работа…
— Мен какво ме засяга твоето работно време? Кажи го на работодателя си.
— Не, Салво, никак не ми е до шеги. Тъкмо дойдох и секретарката ми каза, че… има нещо, свързано с отвличането на онова момиче.
— Добре, казвай.
— Не, по-добре е ти да дойдеш тук.
— Ще се опитам да мина веднага щом мога.
— Не, веднага.
Монталбано затвори телефона, изправи се и подаде ръка на Франческо.
„Свободна мрежа“, частната телевизия, в която работеше Николо Дзито, се намираше в Монтелуза, но в един доста откъснат район. Докато комисарят пътуваше с колата си натам, предугади това, което, изглежда, се бе случило и което приятелят му журналист искаше да му съобщи. И го отгатна от край до край. Николо го чакаше на входа и веднага щом видя колата на Монталбано да се задава, тръгна към него. Изглеждаше развълнуван.