— Че отвличането е дело на смотани емигранти, които не знаят, че не само нищо няма да спечелят от тази работа, но и ще загубят?
— За нищо на света!
— Възможно е похитителите да нямат телевизор и да не са видели призива на бащата.
— Твърде е възможно да си прав… — започна Николо, но спря, изпълнен със съмнения.
7.
— И така? — окуражи го Монталбано.
— Хрумна ми една идея, но се срамувам да ти я кажа.
— Уверявам те, че каквато и идиотщина да ми кажеш, няма да излезе от тази стая.
— Идеята ми е като от американски филм. В градчето се говори, че семейство Мистрета са живели нашироко допреди пет-шест години. След това обаче са били принудени да разпродадат всичко. Не е ли възможно отвличането да е организирано от някой, който се с върнал във Вигата след дълго отсъствие и не е наясно със ситуацията на семейство Мистрета?
— Струва ми се, че тази твоя идея повече клони към лентите с Тото и Пепино2, отколкото към американските филми. Размисли малко! Такова отвличане не се прави от сам човек, Николо! Все някой съучастник би трябвало да е уведомил въпросното лице, което се завръща след толкова дълго време, че в семейство Мистрета още малко ще започне да липсва и хляб! Между другото, ще ми кажеш ли как така са загубили всичко?
— Нямам никаква представа. Доколкото съм чувал, май са били принудени внезапно да разпродадат всичко на безценица…
— Да разпродадат какво?
— Терени, къщи, складове…
— Принудени ли каза? Колко странно!
— Защо ти се струва странно?
— Сякаш още преди шест години са имали вече належаща нужда от пари, за да платят, откъде да знам какво, някакъв откуп.
— Преди шест години не е имало отвличане.
— Не е имало или никой не е разбрал за него.
Въпреки че съдия-следователят веднага бе предприел мерки, в „Телевигата“ успяха да пуснат повторение на извънредната емисия, преди да пристигне заповедта му за спирането й. И този път не само хората от цяла Вигата, но и целокупното население от провинция Монтелуза остана като омагьосано да гледа и да слуша: клюката се бе разнесла мълниеносно. Ако похитителите си бяха поставили за цел да осведомят всички за ситуацията, бяха успели напълно.
Един час по-късно вместо излъчването за трети път на извънредната емисия, на телевизионния екран се показа Пипо Рагонезе. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Каза с прегракнал глас, че се чувства задължен да съобщи на всички, че точно в този момент телевизионният канал е подложен на „нечуван тормоз, изразяващ се в превишаване на власт и сплашване, който представлява началото на гонения“. Обясни, че със заповед на съдебните власти записът на телефонното обаждане на похитителите е бил иззет и силите на реда в момента извършват обиск в офисите на телевизията в търсене на нещо си. Завърши, че никога, ама никога не биха могли да потъпчат свободата на словото и правото на свободна информация, чиито представители са той и „Телевигата“, и обяви, че непрекъснато ще държи в течение своите телевизионни зрители за развитието на „тежката ситуация“.
Монталбано се наслади на цялата тази провокирана от него случка от офиса на Николо Дзито. След това се върна в полицейското управление. Едва беше влязъл, когато Ливия му се обади.
— Ало, Салво?
— Ливия! Какво става?
Щом Ливия му звънеше на работното място, означаваше, че се е случило нещо сериозно.
— Обади се Марта.
Марта Джантурко беше съпруга на офицер от управлението на пристанището, една от малкото приятелки на Ливия във Вигата.
— И?
— Каза ми веднага да пусна телевизора и да гледам извънредното издание на „Телевигата“. Изгледах го. — Последва пауза. — Беше ужасно… гласът на това клето момиче… сърцераздирателно… — продължи след малко.
Какво ли трябваше да й отговори?
— Ех, така е… ех, да — каза Монталбано, за да я убеди, че е съсредоточен в думите й.
— След това изслушах и Рагонезе, който каза, че правите обиск на офисите му.
— Хм… честно казано…
— Докъде сте стигнали?
„До под кривата круша“ — щеше му се да й отговори. Но вместо това каза:
— Действаме.
— Съмнявате се, че Рагонезе е отвлякъл момичето ли? — попита го Ливия с ироничен тон.
— Ливия, моментът не е подходящ за твоя сарказъм. Казах ти, че действаме.
2
Антонио Винченцо Стефано Клементе де Куртис, с прякор Тото, и Пепино де Филипо — италиански комедийни актьори. — Б.пр.