— Надявам се — каза Ливия с буреносна интонация и глас, който приличаше на черен, нисък и подут от дъжд облак.
И затвори.
Ето, Ливия си беше направила труда да му разиграе обидно и заплашително обаждане. Но не беше ли пресилено да я смята за човек, който го заплашва? Не, не беше пресилено. Тя направо го заплашваше. Хайде, не се изживявай като гадняр и престани да се ядосваш. Успокои ли се достатъчно? Да? Тогава прави това, което си намислил да правиш. Обади се на когото трябва да се обадиш, а Ливия остави на мира.
— Ало? Доктор Карло Мистрета? Комисар Монталбано съм.
— Новини ли имате?
— Никакви, съжалявам. Бих искал да поговоря малко с вас, докторе.
— Тази сутрин съм твърде зает. Също така и следобеда. Започвам доста да пренебрегвам пациентите си. Бихме ли могли да го направим привечер? Да? Вижте тогава, може да се видим в дома на брат ми към…
— Извинете ме, докторе. Но бих искал да поговорим насаме.
— Желаете ли да дойда в полицейското управление?
— Не е нужно да се притеснявате.
— Добре. Тогава елате у дома към 8 вечерта. Съгласен ли сте? Живея на улица… вижте, трудно ми е да ви обясня къде точно. Нека направим така: ще се видим на първата бензиностанция по пътя за Фела, непосредствено след Вигата. В 8 часа.
Телефонът звънна отново.
— Ало, комисерийо? Обажда се една госпожа, която иска да говори с вас лично и пирсонално. Казва, че е по лична и пирсонална работа.
— Каза ли как се казва?
— Струва ми се, Пирипипо̀, комисерийо.
Ама не е възможно! Подтикнат от любопитство да разбере как се казва наистина госпожата на телефона, прие разговора.
— Комисарю, вие ли сте? Аделина Чиринчо̀ съм.
Неговата домашна помощница! Не я беше виждал, откакто дойде Ливия. Какво ли може да се е случило? Или може би и тя искаше да започне да му отправя заплахи от типа на: ако не освободиш момичето до два дни, няма да стъпя повече в дома ти, за да ти приготвям ядене. Перспективата го ужаси. Навярно защото си спомни за един от нейните любими изрази: „Телефон и телеграма носят нещастие“. Следователно, щом беше протегнала ръка към телефона, означаваше, че информацията, която иска да му съобщи, не е шега работа.
— Адели, какво става?
— Комисарю, щеше ми се да ви кажа, че Пипина роди.
А коя беше Пипина? И защо точно него трябваше да го уведоми, че е родила? Прислужницата усети дупката в паметта на Монталбано.
— Комисарю, забравихте ли? Пипина е съпругата на сина ми Паскуале.
Аделина имаше двама сина, и двамата престъпници, които постоянно влизаха и излизаха от затвора. А той беше ходил на сватбата на малкия й син Паскуале. Нима вече бяха минали повече от девет месеца? О, Богородице, колко бързо се изнизва времето! И това го натъжи по две причини: първата, че старостта все повече приближаваше, а втората, че старостта извикваше в главата му банални мисли и заключения. Ядът обаче, че си губи времето в такива тривиални умотворения като тези, пресече пътя на вълнението му.
— Момче или момиче?
— Момче, комисарю.
— Поздравления и най-добри пожелания!
— Почакайте, комисарю. Паскуале и Пипина питат дали не искате да му станете кръстник?
В действителност, след като си направил многото, можеш да направиш и малкото — беше присъствал на сватбата им и сега те искаха да стане и кръстник на детето им.
— И кога е това кръщене?
— След около десетина дена.
— Адели, дай ми два дни да помисля, става ли?
— Става. Кога ще си ходи госпожица Ливия?
Ливия седеше вече в гостилницата при Енцо, когато той пристигна. Още от погледа, който му хвърли веднага щом се настани, се виждаше, че не е в добро настроение.
— Докъде стигнахте? — подхвана го.
— Ливия, докъде може да сме стигнали, след като само преди по-малко от час говорихме за това!
— Какво от това? За един час може да се случат много неща.
— Мислиш ли, че ресторантът е най-подходящото място за подобни разговори?
— Да. Защото, когато се прибереш у дома, не ми споделяш нищо за работата си. Или искате да дойда в полицейското управление, за да поговорим, комисарю?
— Ливия, наистина правим всичко възможно. В този момент по-голямата част от моите хора заедно с Мими претърсват, наравно с тези от Монтелуза, околните поля…