Не може да види стрелките на часовника в стаята, в която му правят ехокардиография, защото пред очите му се спуска нещо като сивкаво було. Двамата лекари са улисани да се взират твърде внимателно в монитора, като от време на време само местят нещо като компютърна мишка.
Единият, който трябваше да го оперира, се казва Страдзера, Амедео Страдзера. Този път от машината не излиза къс хартия, а поредица от снимки или нещо подобно. Двамата доктори гледат и пак гледат, накрая въздишат изнурени, като след продължително ходене. Страдзера се приближава към него, докато колегата му сяда върху един стол, естествено, бял на цвят, и го поглежда строго. След това се накланя напред. Монталбано си мисли, че сега докторът ще му рече:
— Трябва да престанете да се преструвате на жив! Засрамете се!
Хм, какви бяха думите в стихотворението?
„Клетият човек, който не забелязал,/че сражавайки се, е умрял.“1
Онзи обаче не проговаря, но започва да го преслушва със стетоскопа. Като че ли не го беше правил вече двайсетина пъти! Накрая се изправя, поглежда колегата си и пита:
— Какво ще правим?
— Аз съм на мнение, че трябва да го прегледа Ди Бартоло — казва другият.
Ди Бартоло! Легендата! Монталбано се беше запознал с него преди време. Сега той бе вече много над седемдесетте, съсухрен, с бяла брада, с която изглеждаше в лицето като коза, неспособен да се приспособи към съжителството с хора и добрите обноски. Веднъж бил казал на някакъв тип, известен безмилостен лихвар, след като го прегледал както той си знае, че не е в състояние да се произнесе, защото не е успял да локализира сърцето му. Друг път попитал някакъв непознат мъж, който си пиел кафето в бара: „Знаете ли, че сте на път да получите инфаркт?“ И, о, чудо, онзи получил начаса инфаркт — навярно защото светило като Ди Бартоло току-що го бил диагностицирал. Ама защо тогава тези двамата искат да се обаждат на Ди Бартоло, ако не може вече нищо да се направи? Може би искат да покажат на стария си учител явлението Монталбано, човека, който, необяснимо как, продължаваше да живее със сърце, изглеждащо като Дрезден след американските бомбардировки.
Докато чакат, решават да го върнат в стаята му. При отварянето на вратата, за да може да мине носилката, чува гласа на Ливия, която го вика отчаяно:
— Салво! Салво!
Няма желание да й отговори. Горкичката! Дошла е във Вигата, за да прекара няколко дни с него, а всъщност заварва тази прекрасна изненада.
— Каква приятна изненада! — беше казала вчера Ливия, когато след контролния преглед в болницата в Монтелуза се прибра вкъщи с огромен букет рози в ръцете. Тя веднага беше избухнала в плач.
— Моля те, не плачи!
Въпреки че и той едва удържаше сълзите си.
— Защо да не плача?
— След като досега никога не си плакала…
— А ти кога преди си ми подарявал букет рози?
И сега, лежейки до нея в леглото, постави леко, за да не я събуди, ръката си върху хълбока й.
Беше забравил или когато се бе запознал с него, не беше обърнал внимание, че не само видът, но и гласът на професор Ди Бартоло е като на коза.
— Добър ден на всички! — изблейва, влизайки, следван от десетина спретнато облечени в бели престилки доктори, които изпълват стаята.
— Добър ден — отговарят „всички“, тоест само Монталбано, тъй като когато професорът се появява на прага, в стаята е само той.
Ди Бартоло се приближава към леглото му и го поглежда с голям интерес.
— С удоволствие забелязвам, че въпреки мнението на моите колеги, все още не сте загубили здравия си разум.
Прави знак и от едната му страна се показва Страдзера, който му предава резултатите от изследванията на Монталбано. Професорът поглежда набързо първия лист и го захвърля на леглото, после втория, третия, четвъртия. За съвсем кратко главата и тялото на Монталбано изчезват под книжата. Накрая комисарят чува само гласа на професора, без да може да го види, защото точно върху очите му са нападали бумагите от ехокардиографията.
— Бихте ли ми казали защо ме повикахте?