— На вашите заповеди.
— Току-що ми съобщиха, че по време на претърсванията господин Ауджело е паднал и се е наранил. Трябва незабавно да бъде заместен. Отивайте временно вие. Не проявявайте самоинициативи. Ще се погрижа след няколко часа да изпратят някой по-млад.
Ех, колко беше любезен и тактичен господин началникът на полицията! „Някой по-млад.“ Ама той за какъв се мислеше, за малко момченце с памперс и биберон ли?
— Гало!
В произнасянето на името на колегата си вложи цялата ярост, която извираше от него. Гало се появи на пожар.
— Какво има, комисарю?
— Поинтересувай се къде се намира господин Ауджело. Изглежда, се е наранил. Трябва да отидем веднага да го заместим.
Гало прежълтя.
— Майчице свята! — каза.
Защо ли се притесняваше толкова за Мими Ауджело? Монталбано се опита да го успокои.
— Знаеш ли, изобщо не вярвам да е нещо сериозно. Изглежда, се е подхлъзнал и…
— Комисарю, за себе си се изплаших.
— Какво ти е?
— Комисарю, не знам какво съм ял… но коремът ми така се е разбушувал… непрекъснато съм в тоалетната.
— Това значи, че ще трябва да стискаш.
Излезе, мърморейки под носа си, и се върна след няколко минути.
— Господин Ауджело и неговият екип са в местността Канчело, по пътя за Галота. На четирийсет и пет минути оттук.
— Тръгваме. Вземи служебната кола.
Движеха се по междуградското шосе от около половин час, когато Гало се обърна към Монталбано и каза:
— Комисарю, не мога да издържам повече.
— Колко остава до местността Канчело?
— По-малко от три километра, но аз…
— Добре, веднага щом можеш, спри.
Вдясно започваше нещо като черен път, а в самото му начало имаше дърво, върху което на закованата за него дъска беше написано с червена боя: „Пресни яйца“. Запуснатата нива се беше превърнала в гора от буренаци.
Гало навлезе в коларския път, спря след няколко метра, изскочи бързешком и изчезна зад една туфа от турта. Монталбано също слезе и запали цигара. На около трийсетина метра в далечината се виждаше бяла селска къщурка като кубче, с малко дворче отпред. В нея се продаваха пресните яйца. Помести се към канавката и тръгна да откопчава ципа на панталоните си, но той така се заклещи в ризата му, че не можеше повече да се отвори. Монталбано наведе глава, за да погледне къде запъваше ципът, и докато правеше това движение, лъч отразена светлина влезе в очите му. Когато приключи, ципът заяде пак по същия начин: комисарят наведе глава и светлинният лъч отново го прониза. Тогава се вгледа надолу, за да види откъде идваше това отражение. Забеляза някакъв кръгъл предмет, скрит наполовина в основата на един храст. Веднага разбра какво е това и с два разкрача стигна до храста. Видя каска, малък размер, като за женска глава. Изглежда, беше там само от няколко дни, защото се бе понапрашила съвсем леко. Нова и без никакви следи по нея. Извади от джоба си кърпичка, покри с нея дясната си ръка заедно с пръстите, коленичи, достигна каската и я обърна. Плъзна се по корем, за да погледне по-отблизо вътрешността й. Изглеждаше доста чиста и по нея нямаше кървави следи. Два или три дълги руси косъма стърчаха от черната й подплата. Беше напълно убеден, сякаш имаше подпис на нея, че това е каската на Сузана.
— Комисарю, къде сте?
Беше гласът на Гало. Остави каската там, където я беше намерил, и се изправи.
— Ела тук.
Гало се доближи, изпълнен с любопитство. Монталбано му я посочи.
— Мисля, че е на момичето.
— Мамка му, ама че задник! — не можа да се въздържи Гало.
— Отдай чест на твоя — каза комисарят — за откривателската му заслуга.
— Ама щом каската е тук, означава, че държат момичето някъде в околността! Да се обадя ли за подкрепление?
— Точно това са искали да те накарат да повярваш, като са хвърлили каската по тия места. Опитват се да те насочат по фалшива следа.
— Тогава какво ще правим?
— Влез във връзка с екипа на Ауджело, нека изпратят, но без да се маят, един полицай, който да застане на пост. А ти, докато онзи не дойде, няма да мърдаш оттук. Не искам някой случаен да я отмъкне. Премести и колата, защото е препречила пътя.
— Кой мислите, че минава оттук?
Монталбано не отговори и тръгна нанякъде.
— Ама вие къде отивате?