— Отивам да видя дали наистина имат пресни яйца.
Докато се приближаваше към къщурката, чуваше все по-силно кудкудякането на кокошките, които обаче не се виждаха — изглежда, курникът беше отзад. Като стигна до малкия двор, през отворената врата на къщурката излезе млада жена. Около трийсетгодишна, висока, с тъмни коси, но светла кожа, много хубаво тяло, наконтена от главата до петите, при това доста елегантно, и с обувки на висок ток. За момент Монталбано си помисли, че е някоя госпожа, дошла да си купи яйца. Но младата жена го попита с усмивка:
— Защо оставихте толкова далече колата си? Можехте да спрете тук отпред.
Монталбано махна неопределено.
— Заповядайте — каза жената и влезе вътре първа.
Къщурката беше разделена на две стаи, като едната беше преходна към втората. В центъра на предната, която, изглежда, беше трапезария, имаше неголяма маса с четири кошници с пресни яйца, камъшитени столове, бюфет с телефон върху него, хладилник, а в единия й ъгъл — и готварска печка на газ. Другият й ъгъл беше скрит от найлонова завеса. Единствената мебел не на мястото си в стаята за хранене беше едно походно легло, пригодено за диван. Навсякъде светеше от чистота. Жената го гледаше втренчено, но нищо не казваше. След малко се реши да го попита с прикрита усмивчица, която комисарят не знаеше как да изтълкува:
— Искате яйца или…
Какво искаше да каже с това „или“? Единственото, което му оставаше, бе да пробва, за да види какво ще стане.
— Или — каза Монталбано.
Младата жена се раздвижи, отиде и хвърли бърз поглед на стаята отзад, а после затвори вратата й. Комисарят си помисли, че вероятно е спалня и в нея има някой, може би спящо детенце. След това жената седна на походното легло, свали си обувките и започна да си разкопчава блузката.
— Затвори външната врата. Ако искаш да се измиеш, има всичко необходимо зад завесата — каза тя на Монталбано.
Сега вече комисарят разбра какво значи това „или“. Вдигна ръка и каза рязко:
— Достатъчно!
8.
Жената го погледна смаяно.
— Аз съм комисар Монталбано.
— Благословена Богородице! — изрече тя, изчервявайки се, и се изправи на крака като пружина.
— Не се плаши. Имаш ли разрешително да продаваш яйца?
— Да, да. Отивам да го взема.
— Това е важно. Не, не е нужно да го виждам, но другите ми колеги със сигурност ще ти го поискат.
— Ама защо? Какво е станало?
— Първо отговори на моя въпрос. Сама ли живееш тук?
— Не, господине. Със съпруга си.
— Той къде е сега?
— Drabbanna4.
— Оттатък? В другата стая? — Монталбано се смая. Как така съпругът й стои оттатък, без дори окото му да мигне, че съпругата му тук се чукаше с когото й падне? — Извикай го.
— Не може да дойде.
— Защо?
— Unn’avi gammi.
— Няма крака.
— Трябваше да му ги отрежат след злополуката — продължи жената.
— Каква злополука?
— Работеше из полето и тракторът се обърна.
— Кога се случи?
— Преди три години. Две години след като се оженихме.
— Искам да го видя.
Жената отиде да отвори вратата и застана отстрани. Комисарят влезе, а в носа го удари миризмата на много лекарства. В стаята на семейния креват лежеше задрямал мъж, който дишаше тежко. В единия ъгъл имаше телевизор, а пред него фотьойл. Тоалетката беше цялата отрупана с лекарства и спринцовки.
— Може би ще му отрежат и лявата ръка — каза тихо жената, — денем и нощем вие от ужасни болки.
— Защо не е в болница?
— По-добре е аз да се грижа за него. Лекарствата обаче са много скъпи. А не искам да му липсват. Дори ако трябва и очите си да продам. Затова приемам мъже. Доктор Мистрета ми каза да му слагам по една инжекция, когато не издържа на болката. Само преди час плачеше като жена, молеше ме да го убия, искаше да умре. И аз му направих инжекцията.
Монталбано погледна към тоалетката. Морфин.
— Да отидем оттатък.
Върнаха се в първата стая.
— Чула ли си, че отвлякоха едно момиче?
— Да, господине. По телевизията.
— През последните дни да си забелязала нещо странно по тия места?
— Нищо.
— Сигурна ли си?
Жената се поколеба.
— Миналата нощ… ама може и да греша.