— Каква е тази фирма „Перуцо“?
— Не знам, комисарю. Той така се представи, като ми поясни, че името му не е важно. Каза да предам на господин Мистрета, че гордостта е хубаво нещо, но голямата гордост може да навреди. Това бе всичко.
— Хм… А другото обаждане?
— Глас на възрастна жена. Искаше да говори с госпожа Мистрета. Най-накрая се убеди, че тя не може да й се обади, и тогава ми каза аз да й повторя точно следните думи: „Животът на Сузана е в твоите ръце. Разкарай нещата, които пречат, и направи първата крачка“.
— Разбра ли нещо?
— Нищо. Комисарю, аз тръгвам. Вие ще минете ли през вилата?
— Мисля, че тази вечер няма да успея. Слушай, говори ли с господин Минутоло за това?
— Не, господине.
— И защо?
— Защото си помислих, че няма да ги сметне за важни, а за вас ще се окажат интересни.
Фацио излезе.
Отлично ченге — беше разбрал, че тези две обаждания, макар и загадъчни, имаха нещо общо помежду си. Може да е малко общото, но го имаше със сигурност. Всъщност както бившият служител на фирма „Перуцо“, така и възрастната госпожа подканяха семейство Мистрета, съпруга и съпругата, да променят поведението си. Първият подтикваше съпруга да склони, а втората подсказваше на съпругата направо да подеме инициативата и да „разкара нещата, които пречат“. Може би разследването, още от самото начало изцяло насочено навън, трябваше да промени посоката си и да отиде „навътре“, тоест да погледне към семейството на отвлечената. На този етап беше важно да поговори с госпожа Мистрета. Но в какво ли състояние беше болната? А пък и как щеше да оправдае въпросите си, след като тя бе в неведение за отвличането на дъщеря си? Доктор Мистрета можеше да му окаже сериозна помощ. Погледна часовника. Беше осем без двайсет.
Обади се на Ливия, че е възможно да закъснее за вечеря. Преглътна нервната й реакция, без да отвърне, защото нямаше време да се препира с нея.
— Никога не можем да вечеряме навреме!
Телефонът звънна отново, беше Гало. Лекарите в Монтелуза бяха поискали Мими да остане в болницата, за да го наблюдават.
Пристигна на първата бензиностанция по пътя за Фела точно в осем часа, прецизен като швейцарски часовник, но от доктор Мистрета нямаше и следа. След като минаха десет минути и вече бе изпушил две цигари, комисарят започна да се притеснява. На докторите никога не можеше да се вярва. Ако ти определят среща в кабинета си, за да те прегледат, те карат да ги чакаш най-малко час. Ако ти определят среща навън, пристигат също поне час по-късно с извинението, че в последния момент на вратата им се е появил пациент.
Доктор Мистрета спря джипа си до колата на Монталбано само с половинчасово закъснение.
— Извинете ме, но в последната минута един пациент…
— Разбирам.
— Ще ме следвате ли?
И потеглиха, единият отпред, другият отзад. И все така единият отпред, другият отзад продължиха да се движат, излязоха от първокласния път, после напуснаха междуградския, навлязоха по черни пътища и ги оставиха зад гърба си. Най-накрая пристигнаха на отдалечено самотно място сред полето, пред заключената градинска врата на една вила, доста по-голяма от тази на брата геолог, по-добре поддържана и цялата обградена с висок зид. Ама тези от фамилия Мистрета, ако не живееха във вили сред полето, непълноценни ли се чувстваха? Докторът слезе, отвори градинската врата, влезе с колата и кимна на Монталбано да влиза и той с неговата.
Паркираха в градината, която не бе така занемарена като тази в другата вила, но малко й оставаше да стане като нея.
Вдясно се виждаше друга голяма постройка с нисък покрив, може би бивш обор. Докторът отвори входната врата, запали лампите и покани комисаря в огромния си хол.
— Само момент, отивам да заключа градинската врата.
Беше ясно, че няма семейство и живее сам. Холът беше елегантно обзаведен и добре поддържан, едната му стена бе изцяло покрита с богата колекция от картини върху стъкло. Монталбано остана в захлас от тези ясни цветове, от тези едновременно наивни и изтънчени символи. Другата стена почти не се виждаше от лавиците с книги. Но не медицински или други научни трудове, както бе предполагал, а романи.
— Извинете ме — каза лекарят, връщайки се, — мога ли да ви предложа нещо?
— Не, благодаря. Не сте ли женен, докторе?