— Братът на Джулия — продължи докторът.
— Госпожата има брат?
— Да. Антонио.
— И как така не…
— Не се е появил дори при тези драматични обстоятелства, защото не се виждат от доста време. От много време.
На това място в главата на Монталбано прещрака нещо, както му се бе случвало и друг път, когато разнищваше някое престъпление. Тоест в мозъка му някои данни, които привидно нямаха връзка помежду си, изведнъж се спояваха и всеки елемент от пъзела заставаше на точно определеното му място. И това се случваше, преди още да го е осъзнал. В този момент устните на комисаря, почти независимо от него, произнесоха:
— Да кажем, от шест години?
Докторът го погледна изненадано.
— Знаете вече всичко?
Монталбано кимна неопределено.
— Не, не от шест години — уточни лекарят. — Но всичко започна преди шест години. Вижте, снаха ми Джулия и брат й Антонио, който е три години по-малък от нея, още като деца остават сираци. Нещастен случай — родителите им умират при железопътна катастрофа. Имали са някакви дребни имоти. Сирачетата са били прибрани в къщата на вуйчото по майчина линия, ерген, който винаги се е отнасял към тях с голяма обич. Джулия и Антонио са били силно привързани един към друг, както често се случва със сираците. Малко след като Джулия навършила седемнайсет години, вуйчото умира. Парите, с които разполагали, били съвсем малко и Джулия изоставила училището, за да може Антонио да продължи да учи, и започнала да работи като продавачка. Салваторе, брат ми, я среща, когато тя е на двайсет години, и се влюбва в нея. Всъщност двамата се влюбват. Но Джулия отказва да се омъжи за него, преди да види, че Антонио е завършил университета и се е устроил. Никога не приема дори и минимална парична помощ от бъдещия си съпруг, всичко прави сама. Впоследствие Антонио става инженер, намира си добра работа и така Джулия и Салваторе могат вече да се оженят. След около три години семеен живот на брат ми му предлагат да отиде да работи в Уругвай. Приема и тръгва със съпругата си. Междувременно…
Иззвъняването на телефона в потъналата в тишина вила и околни поля прозвуча като автоматен откос. Докторът подскочи като пружина и отиде към шкафчето, върху което стоеше телефонният апарат.
— Ало!… Да, кажете… Кога?… Да, идвам веднага… Тук при мен е комисар Монталбано, искате ли да говорите с него?
Беше пребледнял. Обърна се, без да говори, подавайки му слушалката. Беше Фацио.
— Комисарю? Търсих ви в полицейското управление и вкъщи, но не знаеха къде… Похитителите се обадиха преди десет минути… Навярно ще е добре да дойдете и вие.
— Идвам.
— Само момент — каза Карло Мистрета, — отивам оттатък, за да взема лекарства за Салваторе, разстроен е.
Излезе. Бяха се обадили предварително. Защо? Може би нещо при тях не вървеше както трябва и нямаха повече време на разположение?
Или просто обикновена тактика, за да объркат предположенията на всички? Докторът се върна с едно куфарче.
— Аз ще карам отпред, а вие ме следвайте с вашата кола. Оттук има един по-къс път, по който да стигнем до къщата на брат ми.
9.
Стигнаха за по-малко от половин час. Един полицай от Монтелуза, който не познаваше комисаря, дойде да им отвори градинската врата. Пусна доктора да влезе, но спря колата на Монталбано.
— Вие кой сте?
— Ех, как бих искал и аз да го знам! Да кажем, че по принцип съм комисар Монталбано.
Полицаят го погледна удивено, но го пусна да влезе с колата. В хола бяха само Минутоло и Фацио.
— Къде е брат ми? — попита докторът.
— Вижте — каза Минутоло, — докато слушаше телефонния разговор, почти загуби съзнание. Тогава се качих горе, за да повикам медицинската сестра, която му помогна да се съвземе и го убеди да отиде да си легне.
— Качвам се при него — каза докторът.
И излезе с куфарчето си. Междувременно Фацио беше приготвил джаджите около телефона.
— Може би обаждането е било записано предварително — предположи Минутоло. — Но този път си идват на думата. Изслушай го и после ще говорим.
Чуйте ме внимателно. Сузана е добре здравословно, но е отчаяна, защото иска да е около майка си. Подгответе шест милиарда италиански лири. Повтарям: шест. Мистрета знаят къде да ги намерят. До скоро.
Същият подправен мъжки глас от първото телефонно обаждане.