— Направи го. Но не забравяй, че дори и след пет минути вече да сме разбрали истината за семейство Мистрета, съдия-следователят пак трябва да процедира, както се договорихме. Аз, ако си съгласен, ще говоря с доктора веднага щом слезе. Бях в дома му, когато Фацио се обади. Водехме интересен разговор, заслужава си да го продължим.
В този момент в хола влезе Карло Мистрета.
— Вярно ли е, че са поискали шест милиарда?
— Да — каза Минутоло.
— Клетата ми племенница! — възкликна докторът.
— Елате да излезем на въздух — покани го Монталбано.
Докторът го последва като сомнамбул. Седнаха на една пейка. Монталбано видя как Фацио побърза да се върне в просторния хол. Тъкмо щеше да отвори уста, когато докторът отново го изпревари.
— Телефонното обаждане, за което ме уведоми брат ми, съвпада точно с това, което ви разказвах, когато бяхме в дома ми.
— Убеден съм — каза комисарят. — Затова би било добре, ако чувствате, че можете да…
— Да, ще продължа. Докъде бяхме стигнали?
— Че брат ви и съпругата му са се преместили в Уругвай.
— А, да. След няма и година Джулия пише дълго писмо на Антонио. Предлага му да отиде при тях в Уругвай, защото там има отлични перспективи за работа, тъй като страната е в процес на развитие, Салваторе е спечелил уважението на важни хора и е в състояние да го подпомогне… Забравих да ви кажа, че Антонио е дипломиран строителен инженер, знаете, мостове, виадукти, пътища… И така, той приема и тръгва. В началото снаха ми го подкрепя, без да жали силите си. Остава в Уругвай пет години. Представете си само, в Монтевидео купуват два апартамента в един и същ блок, за да са близо един до друг. Между другото, Салваторе заради естеството на работата си по цели месеци е далече от вкъщи и се чувства по-спокоен, като знае, че не е оставил сама младата си невеста. Казано накратко, за тези пет години Антонио натрупва цяло състояние. Не толкова като инженер, впоследствие брат ми ми го каза, колкото с проявените умения да се оправя добре в свободните безмитни зони, които там са много… по законен или незаконен начин да не плаща данъци или да съветва другите как да ги укриват.
— Защо се е върнал?
— Той казваше, че изпитвал огромна носталгия и искал да се върне в Сицилия, защото не бил в състояние повече да издържа там. И с всичките парички, които е бил натрупал, вече е можел да започне собствен бизнес. По-късно, не на момента, брат ми се усъмни, че е имал някаква друга по-сериозна причина.
— Тоест?
— Че е направил някаква грешна стъпка. Че се е страхувал за живота си. В двата месеца преди отпътуването си е бил в ужасно настроение, но Джулия и Салваторе го отдали на предстоящата раздяла. В действителност Джулия страдала неистово заради отпътуването на брат си. Толкова много, че Салваторе приема предложение за работа в Бразилия само за да я откъсне и да я накара да заживее в нова и различна обстановка.
— И не се виждат повече до…
— Ама какво говорите?! Освен че си говорели по телефона и си пишели непрекъснато, Джулия и Салваторе се прибираха в Италия поне на всеки две години и прекарваха отпуска си с Антонио. Представете си само, когато се роди Сузана… — Докато докторът произнасяше името й, гласът му потрепери. — … когато се роди Сузана, която се появи късно, когато вече бяха спрели да се надяват, че ще имат деца, я доведоха тук, за да може Антонио да й стане кръстник. Бил твърде зает, за да отиде при тях. Преди осем години брат ми и Джулия се завърнаха окончателно, за да заживеят тук. Чувстваха се уморени, бяха се местили из почти цяла Южна Америка, искаха Сузана да расте в Сицилия, а пък и Салваторе беше спечелил и сложил настрана доста пари.
— Можеше ли да се каже, че е бил богат?
— Честно казано — да. Човекът, който изцяло се занимаваше с финансите му, бях аз. Инвестирах паричните му преводи в ценни книжа, терени, къщи… Веднага щом се върнаха, Антонио им съобщи, че се е сгодил и че много скоро ще се жени. Джулия беше твърде удивена от новината: защо брат й никога не бе намекнал дори, че се е запознал с момиче, за което има намерение да се ожени? Отговорът дошъл, когато Антонио й представил Валерия, бъдещата си съпруга. Едно много красиво двайсетгодишно момиче. А той, Антонио, наближавал петдесетте и буквално си бил изгубил ума по него.
— Все още ли са женени? — попита Монталбано с неволна злонамереност.
— Да. Но Антонио твърде скоро откри, че за да я задържи при себе си, трябва да я обсипва с подаръци и да изпълнява всяка нейна прищявка.