— И се е разорил?
— Не, нещата не се развиха по този начин. Започна операция „Чисти ръце“.
— Момент… — прекъсна го Монталбано. — Историята с операция „Чисти ръце“ започва в Милано преди повече от десет години, когато брат ви и съпругата му все още са били в чужбина. И преди сватбата на Антонио.
— Съгласен съм. Но наясно ли сте как е устроена Италия? Всичко, което се случва на север: фашизъм, освобождение, индустриализация, при нас идва с голямо закъснение, като ленива вълна. Затова и тук при нас някой от магистратите се беше разбудил. Антонио бе спечелил доста търгове за обществени поръчки в строителството. Не ме питайте как го е направил, защото не знам, а и не искам да знам, въпреки че не е никак трудно човек да се досети.
— Бил е следствен?
— Той прави първата стъпка. Антонио е много гъвкав човек. Спасението му от евентуалното разследване, нещо, което със сигурност е щяло да го отведе в ареста и към присъдата, се е състояло в това да направи така, че някои документи да изчезнат. Една вечер преди шест години признал всичко на сестра си, избухвайки в сълзи. И добавил, че въпросната операция ще му струва два милиарда, които трябва да намери най-късно до месец, тъй като в този момент нямал готови пари в брой, но не желаел да взема кредити от банките. Били дни, в които, каквото и да сторел, щяло да се изтълкува погрешно. Казал й, че не знае дали да плаче, или да се смее, защото за него тези два милиарда били направо смешна сума в сравнение с онези огромните, които му минавали през ръцете. Въпреки това точно от тези два милиарда зависела свободата му. Освен това подчертал, че ги иска като заем. До три месеца се задължавал да върне цялата сума, завишена заради загубите, които те щели да понесат при наложилата се разпродажба на имуществото им, при това на безценица, вследствие на предприетите спешни действия. Джулия и брат ми не мигнали цяла нощ, за да умуват. Но Салваторе би дал дори дрехата от гърба си, само и само да не гледа как жена му страда. На следващата сутрин ми се обадиха и ме уведомиха за молбата на Антонио.
— А вие?
— Аз ли? Признавам си, че в първия момент реагирах остро. След това ме осени една идея.
— Каква?
— Казах им, че това искане ми се струва пълна лудост, някакъв абсурд. Достатъчно бе Валерия, съпругата му, да продаде ферарито си, яхтата, някое и друго свое бижу и тези два милиарда щяха лесно да се съберат. И само в случай че сумата не е достатъчна, разликата може да я покрият те, но само разликата. Всъщност опитах се да огранича размера на загубата им.
— Успяхте ли?
— Не. Джулия и Салваторе веднага, в същия този ден говорили с Антонио и му изложили моето предложение. Но Антонио започнал да плаче, през тези дни сълзите били все на очите му. Казал им, че ако направи така, не само че щял да загуби Валерия, но историята щяла да достигне до ушите на хората и той да загуби доверието им. Щели да си кажат, че е на ръба на фалита. Тогава брат ми решил да разпродаде всичко.
— Питам само от любопитство: колко са успели да съберат?
— Един милиард и седемстотин и петдесет милиона. В рамките само на един месец вече не притежаваха нищо, само пенсията на Салваторе.
— И пак от любопитство, извинете ме, но как е реагирал Антонио, когато му е била предадена тази по-малка от исканата сума?
— Ама на него му бяха дадени двата милиарда, които бе поискал!
— Кой е покрил разликата?
— Нужно ли е да го съобщавам?
— Да.
— Аз — каза неохотно докторът.
— А после какво е станало?
— Какво е станало! Минават трите месеца и Джулия пита Антонио дали може да им върне заема, поне на части. Брат й поискал едноседмична отсрочка. Обърнете внимание обаче, че между тях не е имало написано нищо черно на бяло, разписки, полици, чекове с бъдещи дати, нищо. Единствената разписка беше тази за двеста и петдесетте милиона, които брат ми настоял той да подпише за моята сума. След четири дни Антонио получи известие, че е следствен. Беше обвинен за различни неща, между които подкуп на длъжностно лице, подправени счетоводни документи на фирмата и все неща от този род. Когато Джулия след пет месеца, имайки желанието да изпрати Сузана да учи в реномиран колеж във Флоренция, пак се върнала и поискала поне част от заема, Антонио й отговорил грубо, че точно сега не е моментът. Сузана остана да учи тук. Всъщност, казано с две думи, този подходящ момент никога не дойде.