— Имате предвид, че тези два милиарда все още не са върнати?
— Точно така. Антонио мина между капките по време на процеса, твърде вероятно защото беше направил така, че документите, които доказваха, че е виновен, да изчезнат, но по някакъв мистериозен начин една от неговите фирми фалира. Заради ефекта на доминото и другите му дружества бяха последвани от подобен край. Всички останаха с пръст в устата — кредитори, доставчици, служители, работници. Освен това съпругата му, обсебена от порока на хазарта, бе изгубила невероятни суми. Преди три години се разигра грозна сцена между брата и сестрата, отношенията им приключиха и Джулия се поболя. Не искаше повече да живее. И няма да ви е трудно да разберете, че не е само заради баналната разпра заради парите.
— Как се развива сега бизнесът на Антонио?
— Прекрасно. Две години по-късно намери други капитали, убеден съм, че фалитите му до един са били нагласени. В действителност той е изнесъл незаконно парите си в чужбина. След това с новия закон си ги е върнал обратно, платил е процент върху тях и си е узаконил нещата. Като мнозина от мошениците, които са направили същия ход, след като, благодарение на промените в закона, противозаконните им действия са станали законни. Всичките му дружества заради предишните фалити сега се водят на името на съпругата му. Но ние, повтарям, не сме видели дори една лира от него.
— Как е фамилията на Антонио?
— Антонио? Перуцо. Антонио Перуцо.
Това име му бе познато. Фацио го бе споменал, съобщавайки му за телефонното обаждане на бившия административен служител на фирма „Перуцо“, който напомнил на геолога Мистрета как и колко прекалено голямата гордост носи нещастие. Сега всичко започваше да придобива смисъл.
— Вие разбирате — продължаваше докторът, — че болестта на Джулия усложнява настоящата ситуация.
— По какъв начин?
— Майката винаги си остава майка.
— Докато бащата понякога е, но понякога не е? — попита го грубо комисарят, който леко се бе подразнил от тази изтъркана заучена фраза, която току-що бе чул.
— Исках да кажа, че пред застрашаващата живота на Сузана опасност Джулия, ако не бе толкова болна, не би се поколебала нито за миг да поиска помощ от Антонио.
— Мислите ли, че брат ви обаче няма да го направи?
— Салваторе е изключително горд човек.
Същата дума, употребена от анонимния бивш служител на фирма „Перуцо“.
— Вярвате ли, че няма да отстъпи при никакви обстоятелства?
— О, боже! Не чак при никакви обстоятелства, но може би само под силен натиск…
— Като например да получи в писмо едното ухо на дъщеря си ли?
Нарочно изречена фраза. Начинът, по който докторът започна да му разказва цялата тази история, започваше да го изнервя, защото той изглеждаше като че ли няма нищо общо с всичко това, въпреки че лично се бе увътрил с двеста и петдесет милиона. Вълнуваше се само когато се произнасяше името на Сузана. Този път обаче докторът въздъхна толкова дълбоко, че Монталбано го усети заради лекото поклащане на пейката, на която седяха.
— Може ли да стигнат чак дотам?
— Ако поискат, могат да стигнат и по-далече.
Беше успял да разтърси доктора. Под оскъдната светлина, която се процеждаше през двете крила на френския прозорец в хола, го видя да слага ръката си в джоба, да изважда носна кърпичка и да я прокарва по челото си. Трябваше да намери начин, за да проникне през процепа, който се бе отворил в „доспехите“ на Карло Мистрета.
— Докторе, ще бъда откровен с вас. Информацията, с която разполагаме в момента, не ни позволява да си съставим дори бегла хипотеза както за похитителите, така и за мястото, където е затворена Сузана. Нямаме дори някаква приблизителна идея, въпреки че намерихме каската и раницата на племенницата ви. Знаехте ли, че сме ги открили?
— Не, току-що научавам от вас.
В този момент се възцари дълбоко и истинско мълчание. Монталбано очакваше въпрос от страна на медика. Непринуден въпрос, който всеки един човек щеше да му зададе. Докторът обаче дори не отвори уста. Тогава комисарят реши да продължи.
— Ако брат ви не предприеме никаква инициатива, това може да бъде изтълкувано от похитителите като нежелание за сътрудничество.
— Какво може да се направи?
— Опитайте се да го убедите да направи някакви постъпки към Антонио.
— Доста ще ми е трудно.