Внезапно спря, искаше му се да си бе прехапал езика. Ливия го погледна кротко, изглеждаше като ангел.
— Защо не продължаваш? Да не ти мина през ума, че и ти прие да си кръстник на сина на един престъпник и затова ще трябва да се натовариш с тежки отговорности?
— Моля те, искаш ли да оставим настрана този разговор?
— Не, ще продължим.
Продължиха, скараха се, сдобриха се и отидоха да си легнат.
В три часа, двайсет и седем минути и четирийсет секунди пружината на времето изхвърча. Но този път „цък“ прозвуча някъде далече и го събуди едва наполовина.
Изглежда, комисарят беше говорил с „клюкарките“. Всъщност във Вигата и околностите има поверие, че гаргите, кресливите птици, съобщават на който умее да ги разбира последните новини около историите, които се случват на хората, защото те от своя птичи поглед имат ясна представа за всичко. Факт е, че към десет часа на следващата сутрин, докато Монталбано беше в полицейското управление, избухна буквално големият бум. Обади му се Минутоло.
— Знаеш ли нещо за „Телевигата“?
— Не. Защо?
— Защото са прекъснали излъчванията. Върви само надпис, който казва, че след десет минути ще има извънредна информационна емисия.
— Вижда се, че им е харесало.
Затвори и се обади на Николо Дзито.
— Каква е тази история с извънредната емисия?
— Нищо не знам.
— На вас похитителите обадиха ли ви се?
— Не. Но след като миналия път не им удовлетворихме исканията…
Когато пристигна в кафенето, телевизорът вече бе пуснат и се виждаше надписът. Имаше трийсетина човека, навярно и те в очакване на извънредната емисия, може би мълвата се беше разнесла мълниеносно. Буквите изчезнаха, започна „шапката“ на новините, а отгоре пишеше „Извънредна емисия“. Когато заставката свърши, се появи свитото като кокоше дупе личице на Пипо Рагонезе.
— Скъпи телевизионни зрители, преди час със сутрешната поща в редакцията пристигна един съвсем обикновен плик, изпратен от Вигата, но без данни за подателя, а адресът ни беше написан с печатни букви. В него имаше снимка, направена с апарат „Полароид“. На нея се вижда Сузана като пленница. Не сме в състояние да ви покажем фотографията, защото се съобразихме със закона и я изпратихме незабавно на магистрата, който ръководи разследването. Смятаме обаче, че като журналисти имаме дълг да ви информираме за този факт. Момичето има тежка верига на крака и се намира на дъното на нещо като пресъхнал бунар. Върху очите й няма превръзка, нито пък устата й е запушена. Седнала е на земята върху някакви парцали, със стиснати между ръцете колене и гледа нагоре, плачейки. Отзад на снимката, все така с печатни букви, е написано загадъчното изречение: „На този, който трябва да отговаря“.
Направи пауза, камерата го показа в едър план. Възможно най-едрия. На Монталбано му се стори, че от устенцата на Рагонезе всеки момент щеше да излезе топло-топло едно яйце.
— Веднага щом научихме за отвличането на клетото момиче, нашата усърдна редакция се залови за работа. Запитахме се какъв смисъл има да се отвлича девойче, чието семейство изобщо не е в състояние да плати откупа му. Със сигурност обаче той не е адресиран до баща му, а навярно до кръстника му. Към него е отправена и фразата на гърба на снимката: „На този, който трябва да отговаря“. Ние, само заради уважението, което винаги сме проявявали и ще продължаваме да проявяваме към личния живот на хората, няма да съобщим името му. Но го умоляваме да се намеси както трябва и както може, при това незабавно.
Лицето на Рагонезе изчезна и в бара настана мълчание. Монталбано излезе и се върна в полицейското управление. Похитителите бяха получили това, което искаха. Току-що беше влязъл, и Минутоло пак му се обади.
— Монталбано? Съдия-следователят тъкмо ми изпрати снимката, за която преди малко говореше онзи рогоносец. Искаш ли да я видиш?
В хола на вилата беше само Минутоло.
— Фацио?
— Слезе в градчето, трябвало да подпише някакви документи по банковите си сметки — отговори Минутоло, подавайки му снимката.
— А пликът?
— Криминолозите са го задържали.