На фотографията, за разлика от това, което бе разказал Рагонезе, се забелязваха няколко различия. Най-напред, беше повече от очевидно, че не става дума за бунар, а за нещо като циментова вана, дълбока поне три метра. Разбира се, неизползвана от дълго време, защото отляво, точно отгоре, от самия й ръб, започваше дълга около четирийсет сантиметра цепнатина, която се спускаше към дъното и се разширяваше в долната си част.
Сузана се намираше в позата, в която бе описана, но не плачеше. Напротив. В изражението й Монталбано долови още по-голяма решителност от тази, която бе забелязал в предишната снимка. Седеше, но не върху парцали, а върху стар матрак.
Нямаше никаква верига на глезена й. Веригата си я беше измислил Рагонезе просто да внесе колорит, както се казва. Никога, ама никога момичето не би могло да излезе оттам само. До нея, но почти на втори план се виждаха чиния и пластмасова чаша. Дрехите й бяха същите както когато я бяха заловили.
— Баща й видя ли я?
— Майтап ли си правиш с мен? Не само че не съм му показал снимката, но дори и извънредната емисия по телевизията му попречих да види. Казах на медицинската сестра да не го пуска да излиза от стаята.
— А чичото поне уведоми ли го?
— Да, но ми отговори, че не може да дойде по-рано от два часа.
Докато задаваше въпроси, комисарят продължаваше да се взира в снимката.
— Вероятно я държат във вана, събираща дъждовна вода, но вече неизползваема — каза Минутоло.
— Сред полето ли? — попита го комисарят.
— Е, да. Може би някога и във Вигата е имало от тези вани, но сега изобщо не ми се вярва. А пък и устата й не е запушена. Може спокойно да започне да вика. В населено място крясъците й ще бъдат чути.
— Ако трябва да сме съвсем точни, те и превръзка на очите не са й сложили.
— Нищо не означава това, Салво. Твърде е възможно, когато ходят да я наглеждат, да си слагат от онези маски, които имат само дупка за очите.
— За да я свалят долу, изглежда, са използвали подвижна стълба — каза Монталбано. — Спускат я, когато се налага да излезе. Вероятно й дават да яде, като и храната спускат в панер, вързан за дълъг канап.
— Тогава, ако и двамата сме на едно мнение — каза Минутоло, — ще поискам от началника на полицията да засили претърсванията на полските райони. Най-вече из къщите на селяните. Снимката поне ни послужи, за да разберем, че не я държат в някоя пещера.
Монталбано понечи да му я върне, но размисли и продължи да я гледа внимателно.
— Има ли нещо, което ти се струва странно?
— Светлината — отговори Монталбано.
— Използвали са каквато лампа са имали подръка!
— Съгласен съм. Но не каквато и да е лампа.
— Не ми казвай, че са използвали прожектор!
— Не, боравили са с лампа като на автомонтьорите… сещаш ли се, от онези с удължителите… когато трябва да огледат някой двигател в гаража. Виждаш ли тези равномерни сенки, които се пресичат… те са от телената решетка пред лампата, която я предпазва при удари.
— И какво от това?
— Но мен тази светлина не ме притеснява. Трябва да е имало някакъв друг светлинен източник, който е хвърлил сянката върху противоположния ръб. Виждаш ли я? Сега ще ти обясня как стоят нещата. Онзи, който е правил снимката, не стои прав на самия ръб, а зад него, приведен напред, за да може обективът му да хване Сузана, която е на дъното. Това означава, че ръбовете на ваната са доста широки и леко повдигнати над земята. За да се проектира подобна сянка, е необходимо зад гърба на човека, който е снимал, да е имало светлина. Обърни внимание обаче, че ако светлината е била по-ярка, сянката щеше да е по-силна и по-видима.
— Не разбирам накъде биеш.
— Че зад гърба на фотографа е имало отворен прозорец.
— И какво от това?
— Логично ли е според теб да започнат да снимат отвлеченото момиче на отворен прозорец, без да са му запушили устата?
— Това потвърждава моята хипотеза! Че ако я държат в някоя изолирана селска къща в полето, тя може да крещи колкото си иска! Никой обаче няма да я чуе, дори и всичките прозорци да са отворени!
— Хм… — каза Монталбано, обръщайки снимката.
НА ТОЗИ, КОЙТО ТРЯБВА ДА ОТГОВАРЯ
Написано беше с печатни букви, с писалка и от човек, който със сигурност е свикнал да използва книжовния италиански език. Но в начина му на писане имаше нещо странно и пресилено.
— И аз го забелязах — каза Минутоло. — Не му се е занимавало да подправя почерка си, по-скоро е бил левичар, струва ми се, който се е мъчил да пише с дясната ръка.