— На мен ми прилича на забавен почерк.
— Тоест?
— Не знам как да ти го обясня. Сякаш някой, който пише грозно, почти неразбираемо, се опитва да изрисува ясно всяка буква и затова му се е наложило да забави естествения ритъм на писането си. Но има и нещо друго. Буквата О на „отговаря“ е написана върху друга буква. Ясно се вижда, че първо е бил написал П. В главата му може би се е въртял изразът „На този, който трябва да плати“, но го е променил на „На този, който трябва да отговаря“. Така го е докарал по-добре. Който е отвлякъл или е накарал да отвлекат Сузана, не е някакъв си поплювко, а човек, знаещ твърде добре значението на думите.
— Много си прозорлив — каза Минутоло. — Но в крайна сметка докъде ще ни отведат тези твои изводи?
— В крайна сметка доникъде.
— Тогава искаш ли да обмислим какво да направим? Според мен на първо място е установяването на контакт с Антонио Перуцо. Съгласен ли си?
— Напълно. Имаш ли му номера?
— Да. Докато те чаках, се сдобих с информацията. И така, в настоящия момент Перуцо има три или четири дружества, чието общо седалище или нещо като централа се намира във Вигата и се нарича „Прогрес Италия“.
Монталбано се ухили ехидно.
— Какво има?
— Не би могло да е иначе! Винаги в крак с времето. Италианският прогрес, поверен в ръцете на мошеник!
— Грешиш, защото официално всичко се води на името на съпругата му, Валерия Кузумано. Дори и да съм убеден, че кракът на госпожата никога не е стъпвал в този офис.
— Добре, сега телефонирай — подкани Монталбано.
— Не, обади се ти. Уреди си среща и отивай да поговориш с него. Ето ти номера.
Върху листчето, което му подаде Минутоло, телефонните номера бяха четири. Избра да набере този, който отговаряше на „генерална дирекция“.
— Ало? Комисар Монталбано съм. Трябва да говоря с инженера.
— Кой?
— Повече от един ли са?
— Разбира се, инженер Ди Паскуале и инженер Никотра.
А скъпият Антонио какъв беше, призрак?
— В действителност исках да говоря с инженер Перуцо.
— Инженерът е извън…
Монталбано изведнъж се нервира.
— Извън офиса? Извън града? Извън себе си? Извън…
— Извън града — прекъсна го секретарката, сдържана и леко обидена.
— Кога се връща?
— Не мога да ви кажа.
— Къде е отишъл?
— В Палермо.
— Знаете ли къде е отседнал?
— В „Екселсиор“.
— Има ли мобилен телефон?
— Да.
— Ще ми го дадете ли?
— Наистина не знам дали…
— Тогава знаете ли какво ще направя? — попита я през зъби Монталбано, като човек, който току-що е бил намушкан в тъмното с нож. — Ще дойда при вас, за да ви попитам лично.
— Не, не, незабавно ще ви го дам!
Веднага щом се сдоби с него, се обади в „Екселсиор“.
— Инженерът не е в хотела.
— Знаете ли кога ще се върне?
— В интерес на истината, дори и тази нощ не се прибра.
Мобилният му телефон се оказа изключен.
— А сега какво ще правим? — попита Минутоло.
— Ще си ударим по една хубава чекия — каза все още нервираният Монталбано.
В този момент се появи Фацио.
— Из градчето вече се разнасят мълви! Всички говорят само за инженер Перуцо, вуйчото на момичето. Въпреки че по телевизията не съобщиха името му, до един са разбрали за кого става въпрос. Разделили са се на два лагера: в единия казват, че инженерът е този, който трябва да плати откупа, а в другия, че той няма никакви задължения към племенницата си. Но първите са доста повече. В кафене „Кастильоне“ дори за малко да се сбият.
— И са успели да прецакат Перуцо — беше коментарът на Монталбано.
— Ще наредя да започнат да подслушват телефоните му — каза Минутоло.
Малко оставаше и дъждът от небето, който бе започнал да се излива върху инженер Перуцо, да се превърне в истински вселенски потоп. Инженерът обаче този път не бе успял навреме да си подготви Ноевия ковчег.
Отец Станцила, най-старият и мъдър свещеник в градчето, отговаряше на всички вярващи, които отиваха да се срещнат с него в църквата, за да го питат какво мисли. А той беше категоричен, че не може да има никакво съмнение, нито човешко, нито божие: вуйчото трябва да плати откупа, защото той е кръстникът на момичето. А пък и плащайки исканата от похитителите сума, нямаше да стори друго, освен да върне на майката и бащата на Сузана голяма част от това, което им беше измъкнал с измама. И разказваше на всички историята със заема от двата милиарда, за която беше напълно в течение, знаеше дори и най-малките подробности. Всъщност нещата и без това бяха объркани, а той още повече ги объркваше. Монталбано имаше късмет, че Ливия не бе завързала приятелство с някои от онези жени, които постоянно киснат в църквата, защото можеха да й докладват мнението на отец Станцила.