Николо Дзито от „Свободна мрежа“ разгласи на всички, наляво и надясно, че инженер Перуцо, изправен пред своя неотменим дълг, бе станал неоткриваем. Още веднъж не бе изменил на себе си. Бягството му обаче, когато се касаеше за проблем на живот и смърт, не само не го освобождаваше от отговорност, но я утежняваше още повече.
Пипо Рагонезе от „Телевигата“ обяви, че дори и да е бил жертва на червената магистратура, инженерът бе успял да възвърне отново финансовото си състояние благодарение на тласъка, даден от новото правителство на частното предприемачество. Затова негов морален дълг било да покаже, че доверието на банките и институциите към него е непокътнато. Особено при положение че за никого не беше тайна бъдещата му кандидатура на изборите за народни представители от листата на онези, които обновяваха Италия. Бягството му беше действие, което можеше да се изтълкува като пренебрегване на общественото мнение и да има фатални последици за неговите политически стремежи.
Титоманлио Джаридзо, достопочтен бивш президент на съда в Монтелуза, заяви с решителен глас пред членовете на шахматния клуб, че ако по негово време бяха изправили похитителите в съдебната зала, той със сигурност щеше да им даде твърде тежки присъди, но и да ги похвали, че са изкарали наяве истинското лице на един заслужил авантюрист като инженер Перуцо.
Госпожа Кончета Пицикато, която имаше на рибния пазар сергия с табела, на която пишеше: „При хиромантката и ясновидката Кончета — жива риба“, започна да отговаря на клиентите, които я питаха дали инженерът щеше да плати откупа, по следния начин: „Който на кръвните си роднини прави злини, умира, изяден от шопари“.
— Ало? „Прогрес Италия“ ли е? Комисар Монталбано се обажда. Случайно да сте получили някаква вест от инженера?
— Никаква. Никаква.
Гласът на момичето беше същият, но сега звучеше по-остро, почти истерично.
— Ще се обадя отново.
— Не, вижте, ще бъде напразно. Инженер Никотра нареди да изключим телефоните след десет минути.
— Защо?
— Получаваме десетки телефонни обаждания… оскърбления, непристойни думи.
Още малко и щеше да се разплаче.
11.
Към пет следобед Гало съобщи на Монталбано, че в градчето се е разнесла мълва, която разбунила още повече духовете срещу инженера. А именно че Перуцо, за да не плати откупа, е поискал от съдия-следователя да бъдат блокирани средствата му. Но той отказал. Нещо, на което изобщо не можеше да му се хване вяра. Комисарят обаче искаше да се увери.
— Минутоло? Монталбано съм. Случайно да знаеш какви са намеренията на съдия-следователя по отношение на Перуцо?
— Виж, току-що ми се обади и беше извън кожата си от яд. Някой му е съобщил клюката, която се разнася…
— Знам я.
— Хм, каза ми, че не е имал никакъв контакт с инженера — нито директен, нито индиректен. И че в настоящия момент не е в състояние да нареди да се запорира имуществото нито на роднините на Мистрета, нито на приятелите на Мистрета, нито на познатите на Мистрета, нито на съгражданите на Мистрета… Не преставаше да говори, беше като пълноводна река.
— Слушай, снимката на Сузана още ли е в теб?
— Да.
— Може ли да ми я дадеш назаем до утре? Искам да я разгледам по-добре. Ще изпратя Гало да я вземе.
— Вторачил си се в светлината, нали?
— Да.
Но излъга, проблемът не беше в светлината, а в сянката, която бе видял на снимката.
— Моля те, Монталба. Не я губи. Иначе не знам как ще се оправям със съдия-следователя.
— Ето снимката — каза му час по-късно Гало, подавайки един плик.
— Благодаря. Изпрати ми Катарела.
Катарела пристигна на секундата, с изплезен език като кучетата, когато чуят подсвиркването на стопанина си.