Изведнъж комисарят не знаеше вече къде се намира, не виждаше обичайния пейзаж по пътя за Маринела. Къщите бяха различни, магазините бяха различни, хората бяха различни. Господи, къде ли се бе озовал? Със сигурност беше объркал пътя, поемайки по друга улица. Но как бе възможно, след като минаваше с години по този маршрут най-малко по два пъти на ден?
Отби, спря, огледа се наоколо и после разбра. Без да иска, без да знае как, бе поел към вилата на семейство Мистрета. Ръцете му, които държаха волана, краката му, които натискаха педалите, за миг бяха действали самостоятелно, без той изобщо да си даде сметка за това. Няколко пъти се беше случвало тялото му да започва да се движи напълно автономно, сякаш не зависеше от мозъка му. И когато се случваше, не трябваше да му се противопоставя, защото винаги имаше причина за това. А сега какво да прави? Да се върне назад или да продължи? Естествено, продължи.
Когато влезе в хола, в него завари седем човека, които стояха прави около голямата маса, която от ъгъла, където се намираше, беше преместена в средата на стаята, и слушаха Минутоло какво им казва. Върху нея беше разгъната гигантска топографска карта на Вигата и околностите, от онези военните, върху които бяха отбелязани дори стълбовете за уличното осветление и глухите улички, в които се отбиваха да пикаят само кучетата и козите.
От своя генерален щаб главнокомандващият господин Минутоло раздаваше заповеди за по-масирани и, както се надяваше, по-плодотворни претърсвания на района. Фацио беше на мястото си, станал вече неразделна част от фотьойла пред масичката с телефона и съответните машинарийки около него. Изглежда, Минутоло се учуди, като видя Монталбано. Фацио му кимна и се изправи.
— Какво има? Случило ли се е нещо? — попита Минутоло.
— Нищо, нищо — каза Монталбано, също така изненадан, че се е озовал на това място.
Някои от присъстващите го поздравиха, а той неясно им отговори.
— Давам разпореждания за… — започна Минутоло.
— Разбрах — каза Монталбано.
— Искаш ли да кажеш нещо? — покани го вежливо Минутоло.
— Да. Да не се стреля. По никаква причина.
— Може ли да ви попитам защо?
Въпроса му зададе един младеж — неопитен, но пробивен заместник-комисар със завит перчем над челото, елегантен, гъвкав, мускулест, с вид на мениджър кариерист. Вече навсякъде се виждаха много такива — раса лайнари, които бързо се размножаваха. На Монталбано веднага му стана ужасно антипатичен.
— Защото веднъж един като вас стреля и уби мизерника, който бе отвлякъл едно момиче. Започнаха да го издирват, но напразно. Онзи, който можеше да каже къде е заложницата, не беше вече в състояние да говори. Намерена бе един месец по-късно с вързани ръце и крака, умряла от глад и жажда. Удовлетворен ли сте?
Настана неприятно мълчание. Какво, по дяволите, беше дошъл да прави във вилата? Вече остаряваше и започваше да се движи нахалост, като износен от употреба винт?
Усети, че е жаден. Тук някъде би трябвало да има кухня. Намери я в дъното на коридора и в нея завари медицинската сестра, около петдесетгодишна, възпълничка, с откритото изражение на незлоблива жена.
— Вие комисар Монталбано ли сте? Желаете ли нещо? — попита със симпатична усмивка.
— Чаша вода, ако обичате.
Жената му сипа минерална вода от бутилка, която извади от хладилника. Докато Монталбано пиеше, тя наля вряла вода в грейката7 и тръгна да излиза.
— Един момент… — каза комисарят. — Господин Мистрета?
— Спи. Докторът така иска. И има право. Давам му успокоителни и сънотворни, както той ми каза.
— А госпожата?
— Не разбирам въпроса ви?
— По-добре ли е? По-зле ли е? Има ли някакви новости около нея?
— Единствената промяна, която може да настъпи за тази клета злощастна женица, е смъртта.
— С ума си ли е?
— В определени моменти — да, в други — не. Дори и когато изглежда, че разбира, според мен не разбира нищо.
— Бих ли могъл да я видя?
— Елате с мен.
В душата на Монталбано покълна съмнение. Много добре знаеше обаче, че е само едно фалшиво съмнение, продиктувано от желанието му да се забави преди тази доста трудна за него среща.
— Ами ако ме попита кой съм?
— Шегувате ли се? Би било чудо.
7
Пластмасов плосък съд, който, напълнен с гореща вода, служи за затопляне на тялото. — Б.р.