По средата на коридора широко и удобно стълбище водеше към горния етаж. В него също имаше коридор, но с шест врати.
— Това е спалнята на господин Мистрета, това е банята, а това е стаята на госпожата. По-добре е за обгрижващия персонал, ако госпожата е сама. Тези врати отсреща са от стаята на дъщеря им, клетото дете, след това пак баня и още една за гостите — обясни медицинската сестра.
— Може ли да погледна стаята на Сузана? — дойде му на езика да попита.
— Разбира се.
Завъртя дръжката, подаде главата си и запали лампата. Легло, гардероб, два стола, масичка с книги върху нея и библиотека. Всичко в безукорен ред. Но някак си анонимно, като в хотелска стая, която само временно е заета. Никакви лични вещи, плакати, снимки. Килията на монахиня, водеща светски живот. Загаси и затвори. Медицинската сестра открехна внимателно другата врата. В същия момент челото и ръцете на комисаря се обляха в пот. Винаги го обземаше този неконтролируем ужас, когато трябваше да се озове пред човек, който е на смъртно легло. Не знаеше какво да прави, трябваше да раздава строги заповеди на краката си, за да им попречи да не се втурнат сами да бягат, повличайки го с тях. Едно мъртво тяло не можеше да го впечатли, но неизбежността на смъртта го разтърсваше из основи, или по-точно до дъното на душата му.
Успя да се овладее, прекрачи прага и започна слизането му към ада. Удари го в носа онази същата непоносима смрад, която бе усетил в стаята на мъжа без крака, съпруга на жената, която продаваше яйца, само че тук миризмата беше по-наситена, усещаше я как полепва неосезаемо по кожата му, освен това имаше кафяво-жълтеникав цвят, нашарен тук-там от огненочервени отблясъци. Подвижен цвят. Никога досега не му се бе случвало това. Цветовете винаги бяха отговаряли на миризмите, напластени като в картина, но неподвижни. Сега обаче червените шарки започваха да рисуват нещо подобно на водовъртеж. Потта мокреше вече и ризата му. Леглото от вилата беше заместено с болнично, чиято белота разцепи на две паметта на Монталбано, опита се да го върне назад, в дните на неговия престой в болницата. До леглото имаше кислородни бутилки, стойки за системите и сложен медицински апарат върху масичката. Една количка (също бяла, о, боже!) буквално бе зарита с флакони, шишенца, марли, разграфени чашки, кутийки с различна големина. От мястото, където спря — на две крачки веднага след вратата, му се стори, че леглото е празно. Под добре опънатото одеяло не се виждаше никаква подутина от човешко тяло, липсваха дори двете връхчета на хълмчетата, които се получават от краката на онзи, който е легнал по гръб. А това подобие на сива топка, забравена върху възглавницата, беше твърде малко, твърде миниатюрно, за да бъде глава, може би беше стара голяма гумена круша за клизми, която е загубила цвета си. Пристъпи още две крачки напред и се парализира от ужас. Наистина това бе човешка глава, но вече нямаше нищо човешко в този предмет на възглавницата, глава без коси, спаружена, кълбо от толкова дълбоки бръчки, че изглеждаха като издълбани с бормашина. Зеещата й уста беше като черна дупка, напълно лишена от белотата на зъбите. Веднъж в едно списание беше видял нещо подобно, резултат от работата на ловците на хора, които мародерстваха жертвите си. Докато се взираше, неспособен да помръдне, почти не вярвайки на гледката, която очите му разкриваха, от дупката, която някога е била уста, излезе хриптящ звук, направо от пресъхналото и напълно прегоряло гърло:
— Гана…
— Вика дъщеря си — каза медицинската сестра.
Монталбано отстъпи с вцепенени крака, колената му отказваха да се свият. За да не падне, се подпря на едно шкафче.
И се случи неочакваното. Цък. Изскачането на пружината, заклещила се в главата му, изгърмя като пистолетен изстрел. И защо? Не беше, разбира се, три часа, двайсет и седем минути и четирийсет секунди, за това поне бе сигурен. Ами тогава?
Паниката го захапа със злобата на бясно куче. Отчайващият червен цвят на миризмата се превърна във вихър, който искаше да го изсмуче. Брадичката му започна да трепери, вцепенените му крака станаха като от извара и за да не падне, се вкопчи и с двете ръце в мраморния плот на шкафчето. Добре, че медицинската сестра не забелязваше нищо, прекалено заета с умиращата. След това онази част от мозъка му, която все още не бе обзета от сляп страх, реагира и му позволи да си отговори правилно на въпроса.
Това „цък“ беше някакъв сигнал, онова нещо, което го бе маркирало, докато куршумът е пробивал плътта му, и искаше да му каже, че може би е там вътре в тази стая. Прикрито в един ъгъл, готово да се намеси в правилния момент и под най-подходящата форма — пистолетен патрон, тумор, огън, който изгаря плътта, вода, която дави. Беше само начин, за да покаже, че присъства. Но не се отнасяше за него, не му беше дошъл редът. А това бе достатъчно, за да му даде малко силица. И точно тогава видя върху шкафчето снимка в сребърна рамка. Един мъж, геологът Мистрета, който държеше за ръка десетгодишно момиченце, Сузана, която пък стискаше ръката на красива жена, здрава, усмихната и пълна с живот — майка й госпожа Джулия. Комисарят продължи още съвсем кратко да съзерцава това щастливо лице, за да изтрие спомена за другото лице — върху възглавницата, ако все още можеше да се нарече лице. След това се обърна и излезе, забравяйки да каже „довиждане“ на медицинската сестра.