Караше като луд към Маринела, пристигна пред дома си, спря, слезе, но не влезе вътре, затича се към брега на морето, съблече се, изчака малко студеният нощен въздух да охлади кожата му и след това започна бавно да навлиза във водата. При всяка крачка студът го пронизваше със стотиците си остриета, но имаше нужда да очисти кожата, плътта, костите си и още по-навътре, чак до дъното на душата си.
После започна да плува. Направи около десетина загребвания, но сякаш някаква ръка с кама изплува изведнъж от тъмните води и му нанесе удар право в раната. Поне така му се стори, толкова ненадейна и жестока беше болката. Тръгна от раната и се разпростря из цялото му тяло, непоносима и парализираща. Лявата му страна се вцепени, с мъка успя да се обърне по гръб и се понесе по водната повърхност като удавник.
Или наистина умираше? Не, макар и смътно, вече съзнаваше, че не му е съдено да умре във водата.
Полека-лека успя да се раздвижи.
Излезе на брега, взе си дрехите, помириса едната си ръка и му се стори, че все още долавя ужасяващата воня от стаята на умиращата, солената морска вода не бе успяла да я накара да изчезне, налагаше се на всяка цена да измие кожата си пора по пора. Изкачи се задъхано по стълбите към верандата и почука по френския прозорец.
— Кой е? — попита отвътре Ливия.
— Отвори ми, замръзвам.
Отвори и го видя да стои гол пред нея, вир-вода и посинял от студ. Тя започна да плаче.
— Хайде, Ливия…
— Ти си луд, Салво! Ти искаш да умреш! И искаш да ме умориш! Какво си направил? Защо? Защо?
Отчаяна, тръгна след него към банята. Комисарят покри тялото си с пяна за вана и целият пожълтял от цвета й влезе под душа, пусна го и започна да търка кожата си с пемза8. Ливия беше спряла да плаче и го гледаше вцепенено. Водата дълго тече, резервоарът на покрива почти се изпразни. Веднага щом излезе изпод душа, Монталбано я попита с отнесен поглед:
— Надушваш ли ме?
И докато й задаваше този въпрос, той самият помириса едната си ръка. Приличаше на ловджийско куче.
— Ама какво ти става? — попита разтревожено Ливия.
— Помириши ме, моля те.
Ливия се подчини и прокара носа си по гръдния кош на Салво.
— Какво усещаш?
— Аромата на твоята кожа.
— Сигурна ли си наистина?
Най-накрая комисарят се убеди, облече си чисто бельо, а отгоре риза и дънки.
Отидоха в трапезарията. Монталбано седна на фотьойла, а Ливия в другия до него. Известно време мълчаха. После тя го попита с глас, който все още звучеше доста несигурно:
— Мина ли ти?
— Мина ми.
Още малко мълчание. И пак Ливия:
— Гладен ли си?
— Мисля, че след малко ще съм.
Друга малка пауза. След която Ливия се осмели:
— Ще ми кажеш ли?
— Трудно ми е.
— Опитай се, моля те.
И той й разказа. Отне му време, защото беше наистина трудно да намери точните думи, за да й опише онова, което бе видял. И онова, което бе изпитал.
Накрая Ливия му зададе един-единствен въпрос, но той попадна точно в целта:
— Обясни ми защо си отишъл да я видиш. Каква нужда имаше от това?
Нужда. Това ли беше правилната дума? Нямаше никаква нужда, така е, но същевременно и необяснимо как — имаше.
„Попитай ръцете и краката ми“ — щеше му се да й отговори. По-добре обаче да не навлиза много-много в тази история, и без това в главата му все още всичко бе объркано. Разпери ръце.
— Не знам как да ти го обясня, Ливия.
И докато изричаше тези думи, разбра, че донякъде те бяха верни.
8
Пореста вулканична скала, която в бита се използва за изстъргване на мазоли и мъртва кожа. — Б.р.