Монталбано протегна полуотворената си длан и я сложи върху едната й гърда. Ливия, като под въздействието на условен рефлекс, сложи ръката си върху неговата. И на това място действието спря. Защото Монталбано знаеше много добре, че ако продължеше, Ливия щеше да му наложи незабавно да престане. Вече се бе случвало, още първата нощ, когато се върна от болницата в Маринела.
— Не, Салво. Дума да не става! Боя се, че ще си навредиш на раната.
— Стига, Ливия, ранен съм в ръката, не в…
— Не бъди вулгарен. Не разбираш ли, няма да се чувствам комфортно, ще се страхувам, че…
Но мускулът, или каквото там беше, тези страхове не ги разбираше. Нямаше мозък, не бе свикнал да мисли. Нямаше разум. И си стоеше там, подут от яд и желание.
Страх. Боязън. Това започва да изпитва на втория ден след операцията, когато към девет сутринта раната много силно го заболява. Защо ли го мъчи толкова? Дали не са забравили, както често се случваше, парче марля вътре? Възможно е да не е марля, а трийсетсантиметров скалпел. Ливия забелязва на мига и се обажда на доктор Страдзера. Той се втурва, навярно зарязал по средата операция на отворено сърце. Но всъщност нещата винаги стояха по същия начин: веднага щом Ливия се обаждаше, Страдзера се затичваше. Докторът казва, че тази болка е напълно нормална и Ливия няма никакви основания да се тревожи. След това слага инжекция на Монталбано. Не минават и десет минути, когато се случват две неща. Първото е, че болката започва да минава, а второто е, че Ливия му казва:
— Дойде началникът на полицията.
И излиза. В спалнята влизат Бонети-Алдериги и началникът на кабинета му, господин Латес, който молитвено е допрял ръце, сякаш се намира пред леглото на умиращ.
— Как сте? Как сте? — пита началникът на полицията.
— Как сте? Как сте? — повтаря като ехо Латес с провлачена и отегчителна интонация.
Началникът на полицията започва да говори. Само че Монталбано го чува на пресекулки, сякаш силен вятър отнася думите, които онзи изрича.
— … и затова ви предложих за официална похвала…
— … похвала… — повтаря Латес.
„Тра-ла-ла, тра-ла-ла“ — извива трели някакъв глас в главата на Монталбано.
Вятър.
— … до вашето завръщане господин Ауджело…
„О, колко е хубаво, о, колко е хубаво“ — продължава все същият глас в главата му.
Вятър.
Натежали от умора очи, които се затварят неумолимо.
Очите му бяха натежали от умора. Вероятно най-накрая щеше да успее да заспи — така, опрян в топлото тяло на Ливия. Но дървените капаци на прозорците продължаваха да вдигат ужасна дандания и да издават стенания при всеки порив на вятъра.
Какво да направи? Да отвори прозореца и да застопори капаците по-добре ли? Не трябваше и да си го помисля, защото Ливия със сигурност щеше да се събуди. Може би имаше начин. Нищо не му костваше да пробва. Да не се опълчва на скърцането на капаците, а да го следва, вкарвайки го в ритъма на дишането си.
— Иии! — вие дървеният капак на прозореца.
— Иии! — фучи той с полуотворена уста.
— Иее! — надава вой капакът.
— Иее! — повтаря той като ехо след него.
Този път гласът му излезе извън контрол. Ливия отвори очи и седна в леглото.
— Салво! Лошо ли ти е?
— Защо?
— Стенеше!
— Станало е насън, извини ме. Заспивай.
Проклет прозорец!
2.
През широко отворения прозорец нахлува студ. В болниците винаги е така: лекуват те от апандисит, но те уморяват от пневмония. Седи в креслото, остават му само два дни и след това ще може най-накрая да се върне в Маринела. Но от рано сутринта цял взвод жени се е захванал да изчисти всичко — коридори, стаи, килери, прозорци, легла, столове. Изглежда, лудешкият порив на почистването връхлита всичко: сменят се чаршафи, калъфки, завивки, банята така ослепително свети от чистота, че трябва да се влиза със слънчеви очила в нея.
— Ама какво става? — пита той медицинската сестра, която е дошла да му помогне да се върне в леглото.
— Изглежда, ще идва някакъв големец.
— Кой?
— Не знам.
— Слушайте, не бих ли могъл да остана в креслото?