Поговориха си отново, но апетитът на Монталбано не се появи, стомахът му си оставаше все така свит.
— Според теб инженерът ще плати ли? — попита Ливия, докато отиваха да си лягат.
Това бе коронният въпрос, неизбежен.
— Ще плати, ще плати.
„Вече плаща“ — имаше желание да добави, но не каза нищо.
Докато я притискаше силно в обятията си и я целуваше, току-що проникнал в нея, Ливия почувства, че сякаш тялото му надаваше отчаян вопъл за подкрепа.
— Не ме ли усещаш, че съм тук? — прошепна му в ухото.
12.
Събуди се, когато денят вече бе настъпил. Може би тази нощ пружината не бе правила „цък“ или не бе вдигнала толкова силен шум, че да го накара да отвори очи. Беше време да става, но предпочете да остане в леглото и да се поизлежава още известно време. Не каза на Ливия, но костите го боляха, естествено, вследствие на къпането му в морето предишната вечер. А пресният белег на ръката му бе станал виолетов и също го смъдеше. Ливия забеляза, че нещо не е наред, но предпочете да не му задава въпроси.
Замота се, преди да тръгне, и пристигна с леко закъснение в полицейското управление.
— Комисерийо, ах, комисерийо! Увеличаването на фотографиите, които поискахте да направи Чико де Чико, са върху бюрото ви, вашето, са! — каза Катарела веднага щом го видя да влиза, оглеждайки се конспиративно наоколо.
Де Чико беше свършил отлична работа. Ясно се виждаше, че пукнатината в цимента непосредствено под ръба на ваната, да, изглеждаше като цепнатина, но изобщо не беше такава, а лъжлив ефект, който се получаваше от светлосенките. В действителност беше дълга връв, която висеше от един пирон. Връвта на свой ред придържаше горната част на голям термометър, от онези, които служат, за да се измерват градусите на ширата, или така наречената заготовка за вино. И връвта, и градусомерът бяха почернели както от употреба, така и от прахоляка, наслоил се върху тях.
Монталбано нямаше никакви съмнения, че момичето е било набутано от похитителите си в неизползваната от много време циментова вана за събиране на ширата. Следователно до нея, малко по-нависоко, трябваше да е и помещението за мачкане на гроздето. Защо не си бяха направили труда да махнат градусомера? Може би не му бяха обърнали внимание, свикнали твърде често да виждат циментовата вана такава, каквато изглеждаше в момента. Нещо, което непрекъснато ти е пред очите, започваш да не го забелязваш. При всички случаи този факт смаляваше доста периметъра на издирванията, вече не трябваше да се търси къщурка, изгубена сред полето, а истински чифлик, дори и наполовина в руини.
Обади се незабавно на Минутоло, уведомявайки го за своето откритие. Минутоло го намери за доста важно и каза, че това наистина смалява периметъра на издирванията и веднага ще даде нови разпореждания на хората си, заети с претърсването на района.
След това попита:
— Какво ще кажеш за новините?
— Какви новини?
— Не си ли гледал „Телевигата“ тази сутрин в осем?
— За нищо на света не бих застанал рано сутринта пред телевизора.
— Похитителите са се обадили в „Телевигата“. Онези са записали всичко. А записа го пуснаха в ефир. Обичайният преправен глас. Каза, че „който е отговорен“, има време до утре вечер. Иначе никой повече няма да види Сузана.
Монталбано усети как една студена тръпка премина през гърба му.
— Тия измислиха мултимедийното отвличане. Не са ли казали друго?
— Съобщих ти дума по дума обаждането им, нито дума повече, нито дума по-малко. Всъщност след малко ще ми изпратят записа, ако искаш, ела да го чуеш… Съдия-следователят е излязъл извън кожата си от яд, искаше да прати Рагонезе в затвора. Любопитен ли си да узнаеш още нещо? Започвам сериозно да се притеснявам.
— Аз също — каза Монталбано.
Похитителите не си правеха вече труда да се обаждат в дома на семейство Мистрета. Бяха постигнали своята цел, която бе да въвлекат инженер Перуцо, без никога да са го споменавали. Цялото обществено мнение беше срещу него. Монталбано беше сигурен, че на този етап, ако похитителите очистеха Сузана, хората нямаше да се настроят срещу тях, а срещу вуйчото, който бе отказал да се намеси и да изпълни дълга си. Очистеха? Момент. Похитителите не бяха използвали този глагол. Нито пък „убият“. Нито пък „ликвидират“. Бяха хора, които познаваха добре италианския и знаеха как да употребяват думите. Те бяха казали, че момичето няма повече да бъде видяно. Но обръщайки се към обикновените хорица, глагол като „очистя“ щеше със сигурност да направи по-голямо впечатление. Тогава защо не го бяха използвали? Вкопчи се в този лингвистичен факт със силата на отчаянието. Беше все едно да се вкопчиш в стръкче трева, за да не паднеш в пропастта. Може би похитителите имаха намерение да оставят някаква пролука за преговори и го правеха, избягвайки да произнесат окончателния глагол, който означаваше, че няма връщане назад. Но при всички случаи трябваше да се действа бързо. Да, но как да се направи?