— Говоря от името на моя клиент, инженер Антонио Перуцо, който е принуден да напусне пределите на своята сдържаност, за да спре увеличаващия се лай от лъжи и злост, насочени срещу него. Инженерът би искал всички да узнаят, че още от деня след отвличането е изцяло на разположение на похитителите, познавайки добре наистина тежкото финансово положение на семейство Мистрета. За съжаление, на незабавния отклик от страна на инженера, необяснимо защо, не бе отвърнато със същата експедитивност от страна на похитителите. При това положение инженер Перуцо няма друг начин, освен да повтори за поетия вече от него ангажимент, но преди да го направи пред похитителите, го прави най-напред пред своята съвест.
Всички онези, които се намираха в кафенето, избухнаха в гръмогласен смях, който заглуши следващата новина.
— Щом като инженерът е поел ангажимента с цялата си съвест, момичето го отпиши! — каза някакъв, обобщавайки всеобщото мнение.
Ситуацията се очертаваше по следния начин: след като инженерът заяви по телевизията, пред очите на всички, че ще плати откупа, вече нямаше човек, който да не си помисли, че той ще използва за него фалшиви банкноти.
Върна се в полицейското управление и звънна на Минутоло.
— Току-що се обади съдията, който също е гледал изявлението на адвоката. Иска веднага да отида при Луна, за да ми изясни подробностите, да кажем, под формата на едно съвсем неформално и уважително посещение. Всъщност трябва да пипаме с кадифени ръкавици. Обадих се по телефона и Луна, който ме познава, каза, че е на разположение. И теб ли те познава?
— Хм, по физиономия.
— Искаш ли и ти да дойдеш?
— Разбира се. Дай ми адреса.
Минутоло го чакаше пред вратата. Както Монталбано, и той беше дошъл със собствената си кола. Мъдра проява на съобразителност, защото мнозина от клиентите на адвокат Луна, ако видеха спряна пред къщата му кола с надпис „Полиция“, можеха направо да получат инфаркт. Домът му бе обзаведен луксозно и натруфено. Една домашна помощница, облечена в униформа на камериерка, ги въведе в кабинета му, който вече бяха видели по телевизията. Кимна и на двамата да се настаняват.
— Адвокатът идва веднага.
Минутоло и Монталбано седнаха във фотьойлите, разположени в кътчето, обособено като малък хол в единия от ъглите. В действителност направо потънаха в същите тези гигантски фотьойли, направени като за слонове по мярката на адвоката. Цялата стена зад писалището беше покрита с най-малко петдесетина фотографии с различна големина и всичките, както си му е редът, бяха рамкирани. Изглеждаха като икони, наредени в памет и с благодарност към чудотворни светци. Разположението на осветителните тела в стаята не позволяваше да се разбере кои бяха хората от портретите. Може би клиенти на адвокат Луна, спасени от родните затвори благодарение на неговата съвкупност от красноречие, хитрост, подкупничество и „знам как да оцелея“. И тъй като стопанинът на къщата се бавеше и не идваше, комисарят не можа да се удържи. Стана и отиде да погледне отблизо снимките. Всичките до една бяха на политици, сенатори, депутати, министри и заместник-министри, бивши или настоящи. Върху тях имаше автографи и посвещения, вариращи от „скъпи“ до „скъпи мой“. Монталбано се върна да седне, разбрал вече защо началникът на полицията ги призова за предпазливост.
— Скъпи мои приятели! — каза адвокатът, влизайки. — Заповядайте! Заповядайте! Мога ли да ви предложа нещо? Имам всичко, което поискате.
— Не, благодаря — отвърна Минутоло.
— Да, благодаря, едно дайкири — каза Монталбано.
Адвокатът го погледна смаяно.
— Наистина не…
— Няма значение — съгласи се комисарят, правейки разсеяно движение с ръка, все едно пропъждаше муха.