Какви ти политически амбиции, та те бяха вече отишли на кино! Монтелуза, Вигата и околностите не можеха повече да го понасят.
Цъкването в три часа, двайсет и седем минути и четирийсет секунди този път го събуди. Осъзна, че мисълта му е бистра и перфектно функционираща, и се възползва от ситуацията, за да поразсъждава отново върху цялата тази история с отвличането чак от първото обаждане на Катарела. Спря да размишлява едва към пет и половина, защото ненадейно го налегна дрямка. Тъкмо се унасяше, когато телефонът звънна, и за късмет, Ливия не го чу. Часовникът показваше пет и четирийсет и седем. Беше Фацио, твърде развълнуван.
— Сузана е освободена.
— А, така ли? Как е?
— Добре.
— Ще се видим по-късно — завърши Монталбано.
И се върна да си легне.
Каза и на Ливия веднага щом я видя да се размърдва в леглото, демонстрирайки му първите си признаци за събуждане. Тя подскочи и се изправи в леглото, сякаш бе намерила паяк в чаршафите си.
— Кога разбра?
— Обади ми се Фацио. Някъде към шест часа.
— Защо не ми каза веднага?
— Трябваше ли да те събудя?
— Да. Знаеш с каква тревога следя тази история. Нарочно си ме оставил да си спя!
— Добре, щом така мислиш, признавам си вината и няма да говорим повече по този въпрос. Сега се успокой.
Ливия обаче имаше желание да вдига скандали. Погледна го възмутено.
— А пък и не разбирам как можеш да си лежиш в леглото, вместо да си вече при Минутоло, за да разбереш, да се информираш…
— За какво? Ако искаш информация, пусни телевизора.
— Понякога твоето безразличие ме изважда от равновесие!
И отиде да пусне телевизора. Монталбано обаче се заключи в банята, без да бърза. Нарочно, за да го накара да се ядоса, Ливия беше увеличила звука докрай и не го намаляваше: в кухнята, докато си пиеше кафето, се наслуша на ядосани гласове, сирени, свирещи спирачки. Едва успя да чуе звъна на телефона. Отиде да се храни в стаята, защото всичко вибрираше от адския шум, който идваше откъм телевизионния приемник.
— Ливия, ако обичаш, може ли да го намалиш?
Мърморейки под носа си, Ливия се съгласи. Комисарят вдигна слушалката.
— Монталбано? Какво става, няма ли да дойдеш?
Беше Минутоло.
— И да дойда, какво ще правя?
Минутоло, изглежда, се смути.
— Ами… не знам… мислех, че ще ти е приятно…
— А пък и имам усещането, че сте под обсада.
— Вярно е. Пред градинската врата са се струпали десетки журналисти, фоторепортери, оператори… Наложи се да поискам подкрепление. След малко идват съдия-следователят и началникът на полицията. Голям хаос.
— Как е Сузана?
— Поизмъчена е, но в общи линии е добре. Чичо й я прегледа и установи, че е в добро физическо състояние.
— Как са се отнасяли с нея?
— Казва, че нито веднъж не са упражнили насилие върху нея. Напротив.
— Колко са били?
— Непрекъснато е виждала двама души с качулки на главите. Със сигурност са били някакви селяни.
— Как са я освободили?
— Разказа, че точно тази нощ е била заспала. Събудили я, сложили й чувал на главата, завързали й ръцете зад гърба, изкарали я от циментовата вана и я накарали да влезе в багажника на една кола. Пътували са според нея повече от два часа. След това спрели, накарали я да слезе, водили я пеша около половин час, после развързали възлите на въжето около китките й, накарали я да седне и си тръгнали.