Щеше да е невъзможно Катарела да нямаше роднина и в това забравено от Бога селце!
— Слушай, Катаре, идвайки от Палермо, кое е по-напред, високото или ниското Бранкато?
— Ниското, комисерийо.
— И как се стига до него?
Обяснението му беше дълго и усърдно.
— Слушай, Катаре, ако звънне господин Минутоло, кажи му да ме потърси на мобилния телефон.
Пое по първокласния път за Палермо, който беше доста натоварен. Съвсем нормално шосе с две платна, малко по-широки от нормалните, но, иди разбери защо, всички го считаха за нещо като магистрала. И съответно се държаха така, сякаш се намират на магистрала. Тирове, които се изпреварваха, автомобили, движещи се със сто и петдесет километра в час (благодарение на това че един министър — онзи, така нареченият компетентен министър на транспорта, бе заявил, че с толкова е разрешено да се кара по магистралите), трактори и разнебитени камиончета сред потока от моторетки. Пътят както в лявото, така и в дясното платно беше осеян с обсипани с букети паметни плочи, но не за красота, а за да отбележат местата, където десетки нещастници — в кола или на мотор, бяха загубили живота си. Тяхната върволица напомняше преходността на живота, за която обаче на никого не му пукаше.
На третия кръстопът зави надясно. Шосето беше асфалтирано, но по него нямаше пътни знаци. Налагаше се да се довери на указанията, дадени му от Катарела. Пейзажът се промени, виждаха се възвишения и хълмисти склонове, а тук-там и лозя. От селото обаче нямаше и следа. Все още не бе срещнал нито една кола. Започна да се притеснява, а като за капак не се виждаше наоколо жива душа, от която да поиска информация. Изведнъж меракът му да продължава напред се изпари. Но точно когато се канеше да направи обратен завой, за да се върне във Вигата, видя в далечината една каруца, която напредваше в същата посока като неговата. Реши да помоли каруцаря да го упъти. Покара още малко, изравни се с коня, спря, отвори вратата, слезе и поздрави:
— Добър ден!
Изглежда, каруцарят дори не беше забелязал комисаря, продължаваше да гледа право напред, държейки юздите.
— И на вас — отвърна след малко мъжът в каруцата, около шейсетгодишен, загорял от слънцето, мършав, с костюм от гладко кадифе и абсурдно борсалино на главата, което, изглежда, датираше някъде от петдесетте години на миналия век. Но не си направи труда да спре.
— Исках да ви помоля да ме упътите — каза Монталбано, стоейки отстрани до него.
— Мен?! — попита го мъжът с нещо средно между въздишка и покруса.
Ами кой? Конят ли?
— Да.
— Пррр — каза каруцарят, дърпайки юздите. Добичето спря.
Все така гледайки напред, той не отвори уста и изчака Монталбано да му зададе въпроса си.
— Слушайте, бихте ли могли да ми посочите пътя за ниското Бранкато?
Неохотно, сякаш това му струваше огромно усилие, селянинът каза:
— Все направо. Третата отбивка вляво. Приятен ден. Диий!
Това „диий“ беше отправено към коня, който тръгна отново.
След около половин час Монталбано забеляза в далечината нещо средно между надлез и мост. Но не беше мост, защото нямаше парапети, а големи предпазни метални мрежи. Не беше и надлез, нямаше формата на надлез, защото бе направен като арка, точно като мост. В далечината се издигаше хълм, върху който бяха кацнали и непонятно как пазеха равновесие няколко къщурки, наподобяващи бели кубчета, подхлъзнали се наполовина към долината. Със сигурност те бяха във високото Бранкато, докато от ниското все още не се виждаше дори и един покрив. Явно вече се намираше в този район. Монталбано спря на около двайсетина метра от надлеза, слезе и започна да се оглежда наоколо. Откакто беше завил по печално пустия път, беше срещнал само каруцаря. След това забеляза, че наблизо имаше и един земеделец, който копаеше. И толкова. Веднага след като слънцето залезеше и паднеше мракът, по това шосе вече не можеше да се види нищо, ама нищичко. Нямаше никакво осветление, нито пък къщи, от които да достигне към него поне малко светлинка. В такъв случай там ли са се били разположили похитителите, за да наблюдават дали колата на инженера идва? И как са могли да разберат със сигурност, че това е бил автомобилът на Перуцо, а не някакъв друг, който съвсем случайно е минавал точно по това време по тия места?
Близо до надлеза, за който не можеше да се разбере от каква необходимост, защо и за какво въобще е бил построен, нямаше нито храсти, нито зидове, които да позволяват да се укриеш. Навярно в нощната тъма на това място бе невъзможно да се скриеш и да не бъдеш забелязан под светлината на автомобилните фарове. Ами тогава?