— Не може.
След известно време се появява Страдзера, но остава разочарован, защото Ливия я няма.
— Може би ще намине по-късно — успокоява го Монталбано.
Но го казва, за да му направи мръсно. Онова „може би“ спомена, за да държи доктора на тръни. Ливия го увери, че със сигурност ще дойде, но с малко закъснение.
— Кой ще идва?
— Петрото. Заместник-министърът.
— И за какво ще идва?
— За да ви поздрави.
Ама че работа! Само това му липсваше! Народният представител, адвокатът Джанфранко Петрото, сега заместник-министър на Министерството на вътрешните работи, въпреки че веднъж бе осъждан за корупция, друг път за изнудване, а на третия път бе отървал наказанието поради давност за престъплението. Бивш комунист, бивш социалист, понастоящем триумфално избран от партията на мнозинството.
— Не може ли да ми сложите една инжекция, от която да загубя съзнание поне за три часа? — примолва се на Страдзера.
Онзи разперва безпомощно ръце и излиза.
Народният представител Джанфранко Петрото се появява, предшестван от бурни ръкопляскания, които отекват в коридора. Допуска обаче в болничната стая само представителя на централната държавна власт, началника на полицията, завеждащия отделението и един депутат от делегацията.
— Другите да ме изчакат отвън! — заповядва кресливо Петрото.
След това започва да отваря и затваря уста. Говори. И говори. И говори. Не знае, че Монталбано си е запушил до такава степен ушите с хигроскопичен памук, че направо ще експлодират. И не е в състояние да чуе щуротиите, които онзи му плещи.
От известно време вече не чуваше стоновете на капаците на прозорците. Унасяйки се, едва погледна часовника — четири и четирийсет и пет, и най-накрая заспа.
В просъница едва-едва чу настоятелното звънене на телефона.
Отвори едното си око и погледна часовника. Шест часът. Беше спал малко повече от час. Изправи се набързо, искаше да спре дрънченето, преди да достигне до ушите на Ливия, която спеше дълбоко. Вдигна слушалката.
— Комисерийо, какво направих, събудих ли ви?
— Катаре, точно, ама точно шест часът сутринта е.
— Честно казано, моят часовник показва шест и три минути.
— Означава, че малко избързва.
— Сигурен ли сте, комисерийо?
— Повече от сигурен.
— Тогава ще го бутна с три минути назад. Благодаря, комисерийо.
— Моля.
Катарела затвори телефона, а Монталбано тръгна да се връща в спалнята. По средата на пътя спря, попържвайки светците по азбучен ред. Що за обаждане беше това? Катарела му звъни в шест сутринта само за да разбере дали часовникът му е верен? В този момент телефонът отново издрънча, комисарят се оказа бърз и успя да вдигне слушалката още след първото позвъняване.
— Комисерийо, моля за извинение, но се заговорихме за часа и забравих да ви кажа причината за тилифонирането си, заради която ви направих предишното обаждане.
— Кажи ми я.
— Защото са конфискували моторчето на едно момиче.
— Откраднато или конфискувано?
— Конфискувано, комисерийо.
Монталбано се ядоса. Беше длъжен обаче да потисне крясъците, които му идваше да нададе.
— И ти ме събуждаш в шест сутринта, за да ми кажеш, че Финансовата гвардия или карабинерите са конфискували някакво моторче? Точно на мен ли трябва да ми го разкажеш? Уведомявам те, с твое позволение, разбира се, че изобщо не ми пука за това!
— Комисерийо, за да не ви пука, не се нуждаете от моето позволение — каза многоуважително другият.
— Освен това не съм на работа, все още съм в болнични!
— Знам го, комисерийо, но конфискацията не е направена нито от Финансовата гвардия, нито от многообичната Армия на карабинерите.
— Заслужилата, а не многообичната, Катаре. Тогава от кого?
— Това е въпросът, комисерийо. Не се знае, не е ясно. И точно затова ми казаха да ви тилифонирам на вас, лично и пирсонално.
— Слушай, там ли е Фацио?
— Не, господине, на мястото е.
— А господин Ауджело?
— Също и той е на местопрестъплението.
— Кой е останал в полицейското управление?
— Временно вардя аз, комисерийо. Господин Ауджело ми каза да го замествам.