Докато стоеше като ударен с мокър парцал, а въпросите обстрелваха като картечница мозъка му, чу странен звън на хлопатари, който не разбираше откъде идва. Помисли си, че към него върви стадо овце. Но звукът не се приближаваше, въпреки че се чуваше наблизо. Тогава си даде сметка, че звъни мобилният му телефон, който никога не използваше и сега по изключение бе сложил в джоба си.
— Комисарю, вие ли сте? Фацио се обажда.
— Какво има?
— Комисарю, господин Минутоло иска да ви информирам за нещо, което се случи преди около четирийсет и пет минути. Търсих ви в полицейското управление, вкъщи, но най-накрая Катарела си спомни, че…
— Добре, казвай.
— И така, господин Минутоло се обади на адвокат Луна, за да разбере нещо за инженер Перуцо. А той му каза, че инженерът е платил откупа тази нощ и дори му е обяснил къде е оставил парите. Тогава господин Минутоло се втурна към мястото, което е по пътя за Бранкато, за да направи оглед. За съжаление, след него тръгнаха и журналистите.
— Какво иска по същество Минутоло?
— Казва, че ще му е приятно, ако вие го настигнете. Ще ви обясня кой е най-добрият път за…
Комисарят вече беше прекъснал връзката. Минутоло, неговите хора и кохорта от журналисти, фоторепортери и оператори можеха да пристигнат всеки един момент. И ако го видеха, как щеше да обясни присъствието си? „Уфф, каква хубава изненада! Бях тук да ора нивата…“
Бързо напъха чантата в шахтата, затвори я с каменната плоча и се затича към колата, запали двигателя, нагласи скоростния лост на задна, но се спря. Ако минеше по пътя, по който дойде, със сигурност щеше да срещне шумния керван от автомобили, начело с Минутоло. Не, по-добре беше да продължи към ниското Бранкато.
Пристигна там след по-малко от десет минути. Чисто селце с малко площадче, църква, кметство, кафене, банка, гостилница и магазин за обувки. Около площада имаше гранитни пейки. На тях бяха насядали не повече от десетина души — възрастни, стари и грохнали. Не си говореха, не се движеха. За част от секундата Монталбано си помисли, че това са статуи, чудесен пример за сюрреалистичното изкуство. Но един от тях, принадлежащ към категорията „грохнали“, изведнъж наведе главата си назад, опирайки я рязко върху облегалката. Или беше умрял, както вероятно изглеждаше, или го беше налегнала внезапна дрямка.
Планинският въздух подразни апетита на Монталбано. Погледна часовника си — малко оставаше до един часа. Насочи се към гостилницата, но спря. Ами ако на някой журналист му хрумнеше да дойде да си проведе телефонните разговори от ниското Бранкато? Със сигурност във високото Бранкато не можеше и дума да става за гостилници, но чувстваше, че не може дълго да стои с празен стомах, затова единственото, което му оставаше, беше да рискува и да влезе в ресторантчето пред него.
С ъгълчето на окото си видя мъж, който излизаше от банката и се спря да го огледа. След това същият този четирийсетгодишен дебелак се приближи с широка усмивка към него.
— Ама вие не сте ли комисар Монталбано?
— Да, но…
— Много ми е приятно! Аз съм Микеле Дзарко. — Издекламира името и фамилията си с тона на човек, който е световноизвестен. И тъй като комисарят продължаваше да го гледа, без да каже нито дума, поясни: — Аз съм братовчедът на Катарела.
Микеле Дзарко, земемер и заместник-кмет на Бранкато, беше неговото спасение. Първо, защото го заведе в дома си, за да го нахрани добре, тоест с това, което имаше — нищо специално, както каза. Госпожа Анджела Дзарко, изрусена чак до безцветно, несловоохотлива, сложи на масата канелони със сос — всичко друго, но не и достойни за презрение, последвани от заек в сладко-кисел сос от предния ден. Приготвянето на заек в сладко-кисел сос е трудна работа, защото всичко зависи от точните пропорции между оцет и мед, както и от правилното смесване на парченцата заешко месо с рагуто, в което трябва да се готви. Госпожа Дзарко наистина е знаела как да го направи, а за да го сгъсти още по-добре, бе поръсила върху него и настъргани печени бадеми. Освен това се знае, че заекът в сладко-кисел сос, ако се яде непосредствено след като е сготвен, има един вкус, но ако се яде на следващия ден, е съвсем друго нещо, защото месото поема различните аромати и става още по-вкусно. Така че Монталбано му се наслади.
Второ, заместник-кметът Дзарко предложи на комисаря да го разведе из високото Бранкато — за по-добро храносмилане. Естествено, отидоха с колата на Дзарко. След като минаха по един път, целия в завои, който наподобяваше усукани черва, спряха насред група къщички, които биха ощастливили всеки сценограф от експресионистичното кино. Нямаше нито една, която да е изправена. Всички бяха килнати или надясно, или наляво, и то с такъв наклон, че кулата в Пиза би изглеждала съвършено изправена. Три или четири от тях бяха залепени направо за склона на хълма и стърчаха хоризонтално навън, може би в основите им имаше скрити конзоли, които ги държаха да не паднат. Двама старци крачеха, разговаряйки помежду си на висок глас, тъй като иначе не се чуваха, защото телата им бяха наклонени — едното наляво, другото надясно, може би повлияни от различния наклон на къщите, които обитаваха.