— Да се върнем да пием по едно кафе? Жена ми го прави много хубаво — предложи му земемерът Дзарко, когато видя, че и Монталбано бе започнал да върви килнат на една страна, повлиян от заобикалящата го среда.
Когато госпожа Анджела им отвори вратата, на Монталбано му се стори, че вижда детска рисунка: тя беше почти като албинос с плитки, със зачервени скули и изглеждаше развълнувана.
— Какво ти е? — попита я съпругът й.
— Току-що по телевизията казаха, че момичето е било освободено, но откупът не е бил платен!
— Какво?! — попита земемерът, поглеждайки Монталбано.
Той повдигна рамене и разпери ръце, сякаш искаше да каже, че не знае нищо, ама нищичко за случая.
— Да, господине — продължи жената. — Казаха, че полицията е намерила чантата на инженера, открили са я тук наблизо, а в нея е имало само вестникарска хартия. След което журналистът се запита как тогава момичето е било освободено и защо? Но е ясно, че онзи смрадливец вуйчо й я е изложил на риска да бъде убита!
Вече не беше Антонио Перуцо. Нито пък инженерът. А „онзи смрадливец“, мръсното лайно, помията от отходните тръби. Ако наистина инженерът е искал да играе хазарт, тогава е изгубил играта. Дори и момичето да бе освободено, сега той завинаги оставаше заложник на всеобщо и пълно презрение.
Реши да не се връща в полицейското управление, а да се прибере в Маринела, за да изгледа на спокойствие пресконференцията. В близост до надлеза шофираше предпазливо, та ако случайно е останал някой закъснял журналист, да може да го избегне. Но следите, че ордата от полицаи, драскачи, фоторепортери и оператори е била тука, до една бяха налице: празни кутийки от кока-кола, счупени бирени бутилки, смачкани цигарени кутии. Цяло бунище. Дори бяха счупили каменната плоча, с която бе запушена шахтата.
Докато отваряше входната врата, изстина. Цяла сутрин не се обади на Ливия, беше забравил да я предупреди, че няма да успее да се прибере навреме за обяд. Сега караницата им щеше да е неизбежна, а той не разполагаше с никакво оправдание. В къщата обаче нямаше никого, Ливия бе излязла. Влезе в спалнята и видя, че куфарът й е наполовина приготвен. Внезапно си спомни, че на следващата сутрин тя трябваше да отпътува за Бокадасе, тъй като дните от отпуска, които си бе взела, за да е близо до него в болницата и след изписването му, бяха вече почти свършили. Изведнъж сърцето му се сви и го връхлетя умиление, както винаги изневиделица. Слава богу, че нея я нямаше, така можеше да даде изблик на чувствата си, без да се срамува. Изля душата си. След това отиде да измие лицето си и седна на стола пред телефона. Погледна в указателя, адвокатът имаше два номера — един вкъщи и един в кантората. Набра втория.
— Кантората на адвокат Луна — каза женски глас.
— Комисар Монталбано съм. Адвокатът там ли е?
— Да, но е в заседание. Ще проверя дали ще ми отговори.
Разнообразни шумове, музика на запис.
— Скъпи мой приятелю — каза адвокат Луна, — в настоящия момент не мога да говоря с вас. В полицейското управление ли сте?
— Не, вкъщи. Искате ли номера?
— Да.
Монталбано му го продиктува.
— Ще ви се обадя след около десетина минути — каза адвокатът.
Комисарят забеляза, че Луна по време на краткия им разговор не го назова нито по име, нито по чин. Кой знае с какви клиенти беше в заседание, щом щяха да се обезпокоят, като чуят думата „комисар“.
Мина повече от половин час, преди телефонът да звънне.
— Комисар Монталбано? Извинете ме за закъснението, но преди това бях с хора при мен, а пък и си помислих, че е по-добре да ви се обадя от сигурен телефон.
— Какво говорите, адвокате? Нима телефоните в кантората ви се подслушват?
— Не съм сигурен, но в тия времена… Какво искахте да ми кажете?