— Нищо, което вие вече да не знаете.
— Отнася се до намирането на чантата с вестниците ли?
— Точно така. Нали разбирате, че въпросното откритие усложнява доста онова начинание, свързано с възстановяване на добрия имидж на инженера, за което ме бяхте помолили?
Тишина, сякаш връзката се беше разпаднала.
— Ало? — каза Монталбано.
— Да, все още съм на линия. Комисарю, отговорете ми откровено: мислите ли, че ако бях разбрал, че в шахтата има чанта с хартийки, щях да се обадя на вас и на господин Минутоло?
— Не.
— Ами тогава? Веднага щом се разнесе новината за намирането й, клиентът ми се обади разтревожен. Плачеше, давайки си сметка, че това откритие означава да му циментират краката и да го хвърлят в някой водоем. Да го усмъртят с удавяне, без възможността тялото му да изплува на повърхността. Комисарю, чантата не е негова, той бил сложил парите в куфар.
— Може ли да го докаже?
— Не.
— И как си обяснява факта, че на мястото на куфара му се е озовала тази чанта?
— Не си го обяснява.
— А в този куфар бил ли е сложил пари?
— Разбира се. Да кажем, шейсет и две пачки с банкноти по петстотин евро, равни на три милиона, деветдесет и осем хиляди евро и седемдесет и четири евроцента, закръглени на едно евро, равностойни на шест милиарда италиански лири.
— А вие вярвате ли му?
— Комисарю, трябва да вярвам на клиента си. Но проблемът не е в това дали аз му вярвам. Проблемът е, че хората не му вярват.
— Би трябвало да има някакъв начин да се докаже, че вашият клиент казва истината.
— А, така ли? И какъв е този начин?
— Прост. Както вие самият ми казахте, инженерът е трябвало да събере за съвсем кратко време необходимите пари за откупа. Значи, съществуват банкови документи, при това с отбелязана на тях дата, които ще удостоверят изтеглянето на тази сума. Достатъчно е да ги направите публично достояние и така вашият клиент ще докаже на всички своята почтеност.
Тягостно мълчание.
— Адвокате, чухте ли ме?
— Разбира се. Същото разрешение, което и аз веднага подсказах на моя клиент.
— Ами тогава, както виждате…
— Има обаче проблем.
— Какъв?
— Инженерът не се е обърнал към банките.
— Не към банките? А към кого?
— Клиентът ми е поел ангажимент да не споменава имената на онези, които щедро са предложили помощта си, за да му помогнат в този деликатен момент. Казано накратко, няма подписани разписки.
От коя ли смрадлива и гнусна клоака е излязла ръката, която е дала парите на Перуцо?
— Струва ми се тогава, че ситуацията е направо отчайваща.
— И на мен също, комисарю. Дори започвам да се питам дали моето съдействие все още е полезно на инженера.
Значи, и плъховете се готвеха да напуснат потъващия кораб.
Пресконференцията започна точно в пет и половина следобед. Зад голяма маса седяха Минутоло, съдия-следователят, началникът на полицията и Латес. Залата в дирекцията на полицията беше препълнена с журналисти, фоторепортери и оператори. Там бяха и Николо Дзито, и Пипо Рагонезе, на съответното разстояние един от друг. Пръв заговори Бонети-Алдериги, началникът на дирекцията на полицията, който сметна за необходимо да започне отначало, тоест да разкаже как е станало отвличането. Уточни, че тази първа част от разказа му се основава на описанията на момичето. Вечерта преди отвличането Сузана Мистрета се е връщала към вкъщи с мотопеда си, минавайки по обичайния път, когато на кръстовището с неасфалтирания път за Сан Джерландо, на няколко метра от жилището й една кола се изравнила с нея и се приближила до такава степен, че за да избегне удара, тя била принудена да завие по коларския път. Едва спряла, все още разтревожена и объркана от случилото се, от колата слезли двама мъже с качулки, от онези само с дупка за очите. Единият я грабнал и я хвърлил в колата.
Сузана била твърде объркана, за да реагира. Мъжът свалил каската й, притиснал носа и устата й с памучен тампон, напоен с етер, после запушил устата й, вързал ръцете й зад гърба и я сложил да легне в краката му. Момичето чуло смътно как другият мъж се качил отново в колата, хванал волана и потеглили. Изгубила съзнание. Очевидно вторият мъж, но това е хипотезата на следователите, се е погрижил да махне от пътя моторчето.
Сузана се събудила в пълен мрак. Все така със запушена уста, но китките й — развързани. Разбрала, че се намира на някакво изолирано място. Движейки се в тъмнината, си дала сметка, че са я спуснали в нещо като циментова вана, дълбока повече от три метра, а на пода й се въргалял стар матрак. Прекарала нощта в това състояние, отчаяна, но не толкова заради собствената си ситуация, колкото заради умиращата си майка. След това, изглежда, е заспала. Събудила се, защото някой запалил лампа. От тези, които използват механиците, за да могат с тях да осветяват отблизо двигателите на колите. Имало двама мъже с качулки, под които се виждали само очите им, които я наблюдавали. Единият от тях извадил диктофон, а вторият спуснал подвижна стълба и слязъл при нея. Онзи с диктофона му казал нещо, а другият отпушил устата на Сузана, но тя веднага се развикала за помощ и те пак й сложили превръзката. След малко се върнали. Единият спуснал отново подвижната стълба, махнал превръзката от устата й и се качил горе. Другият й направил снимка с фотоапарат „Полароид“. Не й запушили повече устата. За да й носят храна, винаги от консерви, използвали стълбата, която всеки път спускали. В единия ъгъл на ваната имало кофа. От този момент нататък оставяли винаги лампата запалена.