През цялото време на отвличането Сузана не е била малтретирана, но не е имала възможност да се погрижи ни най-малко за личната си хигиена. Никога не чула похитителите да си говорят пред нея. Както и никога не отговаряли на въпросите й нито пък се обръщали към нея с думи. Дори не й казали, когато я накарали да излезе от ваната, че не след дълго ще бъде освободена. Сузана успяла да покаже на следователите мястото, където похитителите са я оставили. И в действителност хората от следствието намерили там въжето и кърпата, с която са били запушили устата й. В заключение началникът на полицията каза, че момичето се чувства достатъчно добре на фона на ужасното премеждие, което е преживяло.
След това Латес посочи един журналист, който стана и попита защо не е възможно да се интервюира момичето.
— Защото разследването продължава — отговори съдия-следователят.
— Но всъщност този откуп бил ли е платен, или не? — попита Дзито.
— Следствена тайна — отговори отново съдия-следователят.
В този момент се изправи Пипо Рагонезе. Устата му като кокоше дупе беше силно стисната, така че думите му излизаха накъсани.
— В такъ случа не трябв да зада въпро, а да направ пояснени…
— По-ясно, по-ясно — развикаха се журналистите като старогръцки хор.
— Трябва да направя едно пояснение, а не да задавам въпрос. Малко преди да дойда тук, в редакцията ни се е получило телефонно обаждане, което ми бе прехвърлено. Разпознах гласа на похитителя, който ми се беше обаждал предишните дни. Той ми заяви буквално, че откупът не е платен, а онзи, който е трябвало да го плати, ги е измамил, но те все пак решили да освободят момичето, защото не искали на съвестта им да тежи убийство.
Избухна неописуема глъчка. Хората наскачаха на крака, едни жестикулираха, други излизаха на бегом от залата, а съдия-следователят се нахвърли с думи върху Рагонезе. Врявата беше такава, че не се разбираше нито дума. Монталбано спря телевизора и отиде да поседне на верандата.
Ливия се върна след около час и го завари загледан в морето. Изобщо не му изглеждаше ядосана.
— Къде беше?
— Ходих да си взема довиждане с Беба, а после отскочих и до Колимбетра. Обещай ми, че някой ден ще отидеш. А ти? Дори не ми се обади, за да ми кажеш, че няма да се върнеш за обяд.
— Извини ме, Ливия, но…
— Не се извинявай, нямам никакво намерение да се карам с теб. Това са последните ни часове, които можем да прекараме заедно. Не желая да ги прахосвам.
Повъртя се малко из къщата, а после направи нещо, което никога досега не бе правила. Отиде и седна на коленете му и силно го прегърна. Остана за момент така умълчана, а после прошепна в ухото му:
— Да се приберем ли вътре?
Преди да влезе в спалнята, Монталбано, за добро или за лошо, изключи телефона.
Прегърнати в леглото, подминаха часа за вечеря. А също и този след вечеря.
— Доволна съм, че проблемът с отвличането на Сузана се разреши преди отпътуването ми — каза в един момент Ливия.
— Така е — каза комисарят.
За известно време разследването беше изхвръкнало от главата му. Някак си подсъзнателно се почувства благодарен на Ливия, че му го припомни в този момент. Ама защо? Какво общо имаше признателността? Не можа да си го обясни.