Хранеха се, разменяйки си по някоя дума, но и на двамата им беше тежко, че тя трябва да отпътува.
Ливия стана и отиде да довърши приготвянето на багажа си. По едно време я чу да го пита на висок глас:
— Салво, ти ли си взел книгата, която четях?
— Не.
Беше романът „Годежът на господин Ир“ от Жорж Сименон.
Ливия дойде и седна до него на верандата.
— Не мога да я намеря. Бих искала да я взема със себе си, за да я дочета.
На комисаря му мина през ума идея къде може да се намира. Изправи се.
— Къде отиваш?
— Веднага се връщам.
Книгата беше там, където си помисли, че е: в спалнята, паднала от нощното шкафче и заклещена между стената и крака на леглото. Наведе се, взе я и я остави върху вече затворения куфар на Ливия. Върна се на верандата.
— Намерих я — каза.
И понечи отново да седне.
— Къде? — попита Ливия.
Монталбано се вцепени. Като поразен от мълния. Единият му крак бе леко повдигнат, а тялото му едва-едва наведено напред. Като при схващане на шийните прешлени. Така се парализира, че Ливия се изплаши.
— Салво, какво ти е?
Изобщо не можеше да помръдне, краката му бяха станали като оловни и ужасно му тежаха, мозъкът му обаче работеше на бързи обороти, с всичките си зъбни колела, които се въртяха щастливи, че могат най-накрая да се задействат в правилната посока.
— Салво, за бога, лошо ли ти е?
— Не.
Усети, че кръвта му вече не е вледенена и бавно започва да се раздвижва. Успя да седне. Но върху лицето му със сигурност беше изписано някакво безкрайно глупаво изражение и не искаше Ливия да го види.
Облегна главата си на нейното рамо и каза:
— Благодаря.
В този момент разбра също така защо, докато се излежаваха, беше изпитал онова усещане на признателност към нея, което на пръв поглед му се стори необяснимо.
15.
Тази нощ изхвърчането на пружината на времето в три часа, двайсет и седем минути и четирийсет секунди не можа да събуди Монталбано, защото той бе буден и не успяваше да заспи. Искаше му се да се завърти в леглото, завладян от множеството мисли, които го връхлитаха една след друга като огромни морски вълни, но не биваше да размахва ръце и да движи крака, за да не смущава Ливия, която почти веднага бе отплувала към света на сънищата.
В шест часа будилникът издрънча. Денят не изглеждаше от най-ведрите. В седем и четвърт бяха вече на път за летището в Пунта Раизи. Шофираше Ливия. По време на пътуването говориха за дребни неща. Монталбано — вглъбен в мисълта за това, което му се искаше незабавно да направи, за да разбере дали хрумването му бе абсурдна фантазия, или също толкова абсурдна истина. Ливия пък си мислеше за онова, което я очаква в Генуа, за занемарената й работа, за ангажиментите й, зарязани по средата заради внезапната нужда да остане по-дълго при Салво във Вигата.
Преди Ливия да премине в залата за заминаващи пътници, двамата се прегърнаха сред тълпата като влюбени гълъбчета. Задържайки я в обятията си, Монталбано изпита две противоречиви чувства, чувства, които не беше нормално да изпитва едновременно. От една страна, дълбока тъга, че Ливия си тръгваше, защото със сигурност къщата в Маринела постоянно щеше да му навява мисли за нейното отсъствие, особено сега, когато беше на прага на една определена възраст и самотата започваше още повече да му тежи. От друга страна, усещаше желание Ливия да си тръгне колкото е възможно по-скоро, без да губи време, за да може той да се върне бързо във Вигата и да направи това, което трябваше да направи, но напълно свободен, без повече да е задължен да спазва разписания и да отговаря на въпросите й.
След това Ливия се откъсна от него, погледна го и се насочи към контролния пункт. Монталбано остана неподвижен на мястото, на което беше. Но не за да я проследи до последно с поглед, а заради нещо като внезапно вцепенение, което прекъсна следващите движения, които трябваше да направи, а именно да обърне гръб и да се насочи към изхода. Защото му се бе сторило, че съзря в дъното на погледа й, но там някъде в самото му дъно, някакъв блясък, едно блещукане, което не трябваше да го има. Беше продължило само миг и веднага бе покрито от непрозрачния воал на вълнението. Комисарят обаче бе успял да го долови и остана удивен от тази искрица, макар и бързо потушена. Значеше ли, че докато стояха прегърнати, Ливия е изпитвала същите противоположни чувства като него? Че тя също бе изпълнена с болка от раздялата, но същевременно жадува да възвърне свободата си?