Първо се ядоса, а после го напуши смях. Какво се казваше в онази латинска сентенция? Nec tecum nec sine te. Нито с теб, нито без теб. Перфектна.
— Монталбано? Минутоло съм.
— Здравей. Успяхте ли да получите някаква полезна информация от момичето?
— Монталба, това е проблемът. Съвсем малко, тъй като все още е потресена от отвличането и това е логично, и съвсем малко, защото, откакто се е прибрала, не може да спи, та в общи линии не успя да ни каже почти нищо.
— Защо не може да спи?
— Защото положението на майка й се влоши и тя не искаше да се откъсне нито за миг от леглото й. Затова сутринта, когато ми се обадиха, че госпожа Мистрета е починала тази нощ…
— … ти си се втурнал нататък, с много такт и съобразно ситуацията да разпиташ Сузана.
— Монталба, аз такива неща не правя. Дойдох тук, защото сметнах, че това е мой дълг. Заради престоя ми в тази къща…
— … си станал като член на семейството. Браво! Но все още не съм разбрал защо ми се обаждаш.
— И така, тъй като погребението ще е утре сутринта, бих искал да започна да разпитвам сериозно Сузана чак вдругиден. Съдия-следователят е съгласен. А ти?
— Аз какво общо имам?
— Не трябва ли да дойдеш и ти?
— Не знам. Нека реши началникът на полицията дали трябва да идвам, или не. Всъщност направи ми една услуга — обади му се, нека на теб даде разпореждания, а после ме уведоми.
— Комисарю, вие ли сте? Аделина Чиринчо съм.
Домашната помощница Аделина! Как е разбрала, че Ливия си е тръгнала? Подушила ли е? По вятъра? По-добре да не разследва, иначе щеше да разбере, че в градчето знаеха дори и припева от песничката, която си тананикаше, когато сядаше върху тоалетната чиния.
— Какво има, Адели?
— Комисарю, може ли да дойда следобед, за да почистя къщата и да ви приготвя нещо за ядене?
— Не, Адели, днес не, ела утре сутринта.
Имаше нужда да остане за малко насаме с мислите си, без никой да се върти около него.
— Комисарю, решихте ли вече дали ще станете кръстник на моето внуче? — продължи домашната помощница.
Нито за миг не се поколеба. Ливия, мислейки се за духовита с историята за балансирането на сметката, му бе помогнала да вземе правилното решение.
— Реших, съгласен съм.
— Света Богородице, какво удовлетворение!
— Определихте ли датата?
— Комисарю, зависи от вас.
— От мен?
— Да, господине, когато вие сте свободен.
„Не, зависи от това кога ще е свободен синът ти“ — искаше му се да й отговори комисарят, тъй като Паскуале, бащата на бъдещия му кръщелник, не правеше друго, освен да влиза и да излиза от затвора. Но се ограничи само да каже:
— Организирайте всичко вие, а после ме уведомете. Сега имам колкото си поискам време.
Франческо Липари не толкова седна, колкото рухна върху стола пред бюрото на комисаря. Лицето му беше силно пребледняло и затова торбичките под очите му изглеждаха наситено черни, като изрисувани с вакса за обувки. Дрехите му бяха смачкани, сякаш бе спал с тях. Монталбано се изненада, очакваше да го види ведър и успокоен заради освобождаването на момичето, а всъщност…
— Зле ли се чувстваш?
— Да.
— Защо?
— Сузана не иска да говори с мен.
— Обясни ми по-добре.
— Какво има за обяснение? Откакто разбрах, че са я освободили, се обаждах десетина пъти. Отговаряше баща й, чичо й или някой друг, но никога тя. И всеки път ми се казваше, че Сузана е заета и не може да се обади. Дори тази сутрин, когато разбрах, че майка й е мъртва…
— Как си го разбрал?
— Съобщиха го по едно местно радио. Веднага си помислих: слава богу, че успя да се прибере навреме, за да я види все още жива! И й се обадих, исках да съм до нея, но получих същия отговор. Не беше на разположение.
Сложи ръцете си на лицето.
— Какво съм й направил, за да се отнася така с мен?
— Ти — нищо — каза Монталбано. — Но би трябвало да се помъчиш да я разбереш. Травмата от отвличането е много силна и трудно се преодолява. Казват го всички онези, които са преживели същото премеждие. Иска се време.
И добрият самарянин Монталбано млъкна, доволен от себе си. За цялата тази история в главата му се въртеше едно дръзко и твърде лично мнение, затова предпочете да не го излага пред младежа и да се придържа към общите приказки.