— Но да има до себе си човек, който наистина я обича, няма ли да й помогне да преодолее тази травма?
— Искаш ли да ти кажа нещо?
— Разбира се.
— Това е откровение: аз разсъждавам по същия начин като Сузана, че бих искал да остана насаме, за да преосмисля раните си.
— Раните?!
— Да. И не само получените рани, но и онези, които съм нанесъл на другите.
Момчето го погледна напълно недоумяващо.
— Нищо не разбрах.
— Остави.
Добрият самарянин Монталбано нямаше намерение да пропилее цялата си дневна доза добрина.
— Имаш ли да ми казваш нещо друго?
— Да. Знаете ли, че инженер Перуцо е изключен от листата на кандидатите от неговата партия?
— Не.
— А знаете ли, че Финансовата гвардия от вчера следобед се намира в офисите на инженера? Носи се слух, че още в самото начало на претърсването вече са намерили толкова и такива материали, заради които могат да го пратят право в затвора.
— Нищо не знаех. И какво от това?
— Това, че си задавам няколко въпроса.
— И искаш отговори от мен?
— Ако е възможно.
— На разположение съм да ти отговоря само на един въпрос, стига да съм в състояние. Реши на кой.
Младежът му зададе незабавно въпроса си, ставаше ясно, че е бил пръв в списъка му.
— Смятате ли, че инженерът е сложил в чантата вестници вместо пари?
— На теб не ти ли се вярва?
Франческо опита да се усмихне, но не успя и изкриви устните си в някаква гримаса.
— Не отговаряйте на въпроса ми с въпрос.
Момчето беше вещо, будно и способно. Беше удоволствие да се говори с него.
— Защо да не вярвам? — попита Монталбано. — Инженерът, доколкото се знае за него, е безскрупулен човек, способен на опасни постъпки. Възможно е да е теглил чоп. За него е било важно да не бъде въвлечен в играта, защото, веднъж влязъл вътре в нея, е щял така или иначе да загази. Тогава защо да не рискува да си спести тези шест милиарда?
— Но ако онези бяха убили Сузана?
— Щеше отчаяно да твърди, че е платил откупа и че тези, които не са удържали на думата си, са похитителите. Защото е било твърде възможно Сузана да разпознае някой от тях и тогава нейното елиминиране е щяло да стане наложително. Щеше да започне да хленчи, да се окайва пред телевизионните камери и все някой щеше да му повярва.
— И сред тези някои щяхте ли да сте и вие, комисарю?
— Нека запазя мълчание — каза Монталбано.
— Монталбано? Минутоло съм. Говорих с началника на полицията.
— Какво каза?
— Че не иска да прекалява с твоята любезност да си ни на разположение.
— Което, преведено на простонароден език, означава, че колкото по-скоро „си обера крушите“ и ме няма, толкова по-добре ще бъде, нали?
— Точно така.
— Приятелю мой, какво да ти кажа? Връщам се в болнични и ти пожелавам успех.
— Но ако имам нужда да обменя някоя идея с теб, мога ли…
— Винаги когато поискаш.
— Знаеш ли, че май хората от Финансовата гвардия са се натъкнали на големи каши в офисите на инженер Перуцо? Всеобщото мнение е, че този път наистина яката и окончателно е загазил.
Взе увеличените разпечатки на снимката, които Чико де Чико беше направил, и ги сложи в плик, който с мъка успя да напъха в единия си джоб.
— Катарела!
— На вашите заповеди, комисерийо.
— Господин Ауджело тук ли е?
— Не, господин комисар. В Монтелуза е, защото го повика господинът и началникът на полицията в ролята на господин Ауджело на временно изпълняващ длъжността.
Господинът и началникът на полицията вече напълно го беше пренебрегнал и говореше само с Мими, който временно изпълняваше длъжността комисар.
— А Фацио?
— И него го няма, комисерийо. Моментално се отправи към улица „Палацоло“, точно пред началното училище.
— И защо?
— Случило се е, че един собственик на магазин, отказвайки да плати рекета, е стрелял по оня, който го е събирал, но не го е уцелил.
— И по-добре.
— И по-добре така, комисерийо. За сметка на това обаче е улучил в ръката друг човечец, който е минавал транзит оттам.
— Слушай, Катаре, излизам отново в болнични и се връщам в Маринела.