— Сега веднага ли?
— Да.
— Може ли да дойда да ви видя, когато ме обземе желание да ви зърна лично и пирсонално?
— Ела, когато искаш.
Преди да се върне вкъщи, мина през магазинчето, от което понякога си пазаруваше. Купи си зелени маслини в саламура и черни сухи маслини, кашкавал, пресен хляб, поръсен със сусам, и буркан песто от Трапани.
В Маринела подреди масата на верандата, докато макароните се варяха. Денят от поизтърколилата се вече пролет след първоначалните си колебания окончателно се беше предал пред слънцето. Нямаше нито един облак, дори лек ветрец. Комисарят изцеди макароните, подправи ги с песто, изнесе чинията навън и започна да се храни. Някакъв човек минаваше по морския бряг и за миг се спря, вторачвайки поглед към верандата му. Какво странно имаше у него, че онзи го гледаше като картина, като живописна рисунка? Или наистина бе картина, която можеше да се озаглави „Храненето на самотния пенсионер“. Изведнъж от тази мисъл апетитът му премина. Продължи да яде макароните, но без желание.
Звънна телефонът. Беше Ливия, за да му каже, че е пристигнала благополучно и всичко е наред, че сега почиства дома си и ще му се обади отново привечер. Кратко обаждане, но достатъчно, за да може през това време да му изстинат макароните.
Усети, че не му се яде повече, беше го връхлетяло ужасно лошото му настроение, което му позволяваше най-много чаша вино и малко хляб със сусам. Начупи хляба, сложи един залък в устата си, дълго го дъвка, след това отпи глътка вино, а през това време с показалеца на дясната си ръка търсеше сусамените зрънца, паднали от коричката на хляба, притискаше ги към покривката, докато полепнат по пръста му, и ги слагаше в устата си. Хубавото на яденето на хляб със сусам беше най-вече в този ритуал.
От дясната страна на верандата отвън покрай стената й пълзеше диворастящ храст, който с времето бе станал голям, гъст и толкова висок, че достигаше височината на човек, седнал на пейката.
Няколко пъти Ливия му беше казвала, че трябва да го изкорени, но той все отлагаше и сега вече беше станало доста трудно да го направи, защото, изглежда, беше пуснал големи и дълбоки корени като на дърво. Монталбано така и не разбра защо му беше дошла изневиделица музата да го отреже. Сега обаче беше достатъчно да завърти надясно съвсем леко главата си, и целият храст влизаше в полезрението му. Дивото растение беше избуяло отново и тук-там сред жълтеещите се изсъхнали клони се подаваше по някое зелено връхче. Почти на върха между две клончета на слънцето блещукаше сребриста паяжина. Монталбано беше сигурен, че предния ден я нямаше, защото Ливия щеше да я е забелязала и заради страха, който изпитваше от паяци, щеше да я е разкъсала с метлата. Със сигурност е била направена нощес.
Комисарят се изправи, отиде и се подпря на парапета, за да може да я огледа по-добре. Представляваше невероятна геометрична конструкция.
Остана като омагьосан, преброи в нея около трийсетина нишки под формата на концентрични кръгове, които преминаваха постепенно в по-малки окръжности с приближаването си към центъра. Разстоянието между нишките винаги беше едно и също, но се увеличаваше, и то с много, в централната част. Освен че мрежата от тънки нишки бе под формата на кръгчета, напречно през нея преминаваха и я поддържаха други радиални нишки, които тръгваха от средата и достигаха до най-крайната окръжност на паяжината.
Монталбано прецени, че лъчевидните нишки бяха около двайсетина и разстоянието между тях беше равномерно. Центърът на паяжината се състоеше от всички събиращи се в една точка нишки, придържани заедно от една по-различна от другите спираловидна нишка.
Какво търпение е трябвало да има паякът!
Защото със сигурност е срещнал много препятствия — порива на вятъра, който е разкъсвал нишките, кацнала птица, разместваща клонките… Но той въпреки всичко е продължавал напред своята среднощна работа, решен на всяка цена да направи паяжината си, упорит, сляп и глух за всякакво отегчение.
Но къде е паякът? Колкото и да се напрягаше, комисарят не го виждаше. Отишъл ли си беше, изоставяйки всичко? Или бе изяден от друго животно? Или се криеше под някое пожълтяло листо, за да се оглежда предпазливо наоколо със своите осем очи, разположени като диадема, и със своите осем крака, готови да се задвижат?
Изведнъж паяжината започна лекичко да трепти. Но не заради внезапен повей на вятър, защото най-близките листа, дори и най-леките от тях, не се помръдваха. Не, това беше някакво изкуствено движение, предизвикано нарочно. И от кого, ако не от самия паяк? Очевидно невидимият паяк искаше паяжината да бъде помислена за нещо друго — покров от слана, водна пара, и с крачката си раздвижваше мрежата й. Капан.