Монталбано се обърна към масичката, взе една мъничка троха, разкъса я на още по-малки трошици и ги хвърли към паяжината. Бяха твърде леки и се разпиляха във въздуха, само една се заплете точно в спираловидната нишка в средата й, но остана там само за части от секундата. Първо беше там, но веднага след това вече я нямаше, защото една сива точка бе тръгнала светкавично от високата част на паяжината, където преди това се бе крила под няколко листа, бе грабнала трошицата и изчезнала. Комисарят по-скоро прозря това движение, отколкото да го долови. Остана като гръмнат от скоростта, с която сивата точка се бе придвижила. Реши да види по-добре реакцията на паяка. Взе друга троха, направи една малко по-голяма топчица от предишната и я хвърли, като внимаваше да попадне точно в средата на паяжината, а тя цялата се разклати. Сивата точка отскочи отново, пристигна в средата й, покри с тялото си трошицата, но не се върна в скривалището си. Остана неподвижна, напълно видима, в средата на своето възхитително творение от въздушни геометрични фигурки. На Монталбано му се стори, че паякът го гледаше победоносно.
И тогава кошмарно бавно, като при кинематографичен ефект, при който картината се замъглява, а после постепенно пак се прояснява, главицата на паяка започна да променя цвета и формата си — от сиво запрелива към червено, косъмчетата му заприличаха на коса, очите от осем се събраха в две, докато се превърна в миниатюрна човешка физиономия, която се усмихваше удовлетворено заради плячката, която държеше здраво между краката си.
Монталбано се ужаси. Преживяваше кошмар или беше пил твърде много вино, без да се усети? Изведнъж си спомни един откъс от Овидий, изучаван в училище, онзи за тъкачката Арахна, превърната от Атина в паяк… Възможно ли е времето да бе започнало да се върти назад, докато достигне там, откъдето води началото си, в тъмната нощ на митовете? Усети нещо като лек световъртеж и замайване. За негов късмет, тази чудовищна гледка продължи съвсем кратко и веднага образът стана неясен, защото започваше обратната му трансформация. Но преди паякът отново да стане паяк, преди пак да изчезне между листата, Монталбано имаше време да разпознае това лице. Не, не беше това на Арахна, сигурен бе.
Седна на скамейката, защото краката му не го държаха, наложи се да изпие пълна догоре чаша вино, за да възвърне поне малко силите си.
И си помисли, че и на онзи, другия паяк, чието лице смътно бе съзрял, и то само за миг, идеята да сътвори гигантската си паяжина със сигурност му е дошла през нощта, в една от многото нощи на тревоги, страдание и яд.
И с търпение, упоритост и решителност, без да отстъпи пред нищо, беше изплел накрая паяжината си. Геометрично чудо, логически шедьовър.
Но как бе възможно в тази конструкция да няма нито една грешка, дори и минимална, едва-едва забележимо несъвършенство?
Надигна се, влезе вътре и започна да търси лупата, която трябваше да е някъде там. От Шерлок Холмс насам всеки полицай не е истински полицай, ако няма лупа подръка.
Отвори всички чекмеджета и вратички, разхвърля навсякъде, натъкна се на писмото на свой приятел, което датираше отпреди шест месеца и което все още не бе отворил, отвори го, прочете го и разбра, че приятелят му Гаспано е станал дядо (Мамка му! Ама той и Гаспано не бяха ли набори?), тършува още известно време, но после реши, че е излишно да продължава. Очевидно трябваше да си направи извода, че не е истински полицай. Елементарно, Уотсън! Върна се на верандата, облегна се на парапета, надвеси тялото си напред, почти докато носът му не се озова в средата на паяжината. Но се поотдръпна леко, изплашен, че паякът светкавично може да го ухапе по носа, помисляйки го за плячка. Огледа я внимателно, докато очите му започнаха да сълзят. Не, паяжината изглеждаше геометрично съвършена, но в действителност не беше такава. Поне на три или четири места разстоянието между нишките не беше равномерно, а две от тях в много кратки отсечки направо криволичеха.
Почувства се обнадежден, усмихна се. Миг след това усмивката му се превърна в кикот. Паяжината! Нямаше по-използвано клише, с което повече да се е злоупотребявало, от това да се каже за някой проект, че е „паяжина“, ако е скроен на тъмно. Но той щеше да го използва. А клишето бе поискало да си отмъсти заради това, че го беше пренебрегнал, и се конкретизира, като го принуди да го вземе под внимание.