Майчице свята! Опасност, която трябва да се прекрати колкото е възможно по-скоро, защото Катарела беше способен да превърне в ядрен конфликт и най-обикновената дребна кражба. Възможно ли е Фацио и Ауджело толкова да се обезпокоят само заради една банална конфискация на моторетка? А пък и защо ли бяха накарали Катарела да му се обади?
— Слушай, направи следното: свържи се с Фацио и му кажи да ми се обади веднага в Маринела.
Остави слушалката.
— Ама какъв е този пазар тук! — каза един глас зад гърба му.
Обърна се. Беше Ливия. Очите й святкаха от яд. При ставането от леглото не си бе сложила пеньоара, а беше облякла ризата, която Монталбано бе носил предния ден. А той, като я видя в такъв вид, се изпълни с желание да я прегърне. Но се въздържа, знаеше, че във всеки един момент Фацио можеше да му се обади.
— Ливия, моля те, имам работа…
— Работата би трябвало да си вършиш в полицейското управление. И само когато не си в болнични.
— Права си, Ливия. Моля те, върни се в леглото.
— Ама за какво легло ми говориш! Вече ме събудихте! Отивам в кухнята да приготвя кафе — каза тя.
Телефонът звънна.
— Фацио, ще бъдеш ли така добър да ми обясниш какво, по дяволите, става? — попита на висок глас Монталбано, нямаше вече нужда да пази тишина, така или иначе, Ливия не само че се бе събудила, но и се беше вбесила.
— Недей да ругаеш — скара му се не на шега Ливия от кухнята.
— Ама Катарела не ви ли каза?
— Катарела не ми каза нито думица…
— Ще престанеш ли, или не? — попита го Ливия.
— … говори ми само за конфискацията на някаква моторетка, която не е извършена нито от карабинерите, нито от Финансовата гвардия. И какво, по дяволите…
— Казах ти да не ругаеш!
— … сте тръгнали мен да ме ядосвате? Идете да видите дали не са я конфискували общинските полицаи.
— Не, комисарю. Не се касае за конфискация, а за отвличане на собственичката на мотопеда.
— Не разбрах.
— Комисарю, става дума за отвличането на човек.
Отвличане на човек?! Във Вигата?!
— Обясни ми къде се намирате, идвам веднага — каза, без да му мисли много.
— Комисарю, доста е сложно да ни намерите. Най-много след час, ако ви е удобно, служебната кола ще е пред дома ви. Така няма да се налага да шофирате.
— Съгласен съм.
Отиде в кухнята. Ливия беше сложила кафето на газовия котлон и точно постилаше покривката върху масата. За да я опъне добре, трябваше да наведе цялото си тяло напред и ризата на комисаря, която носеше, се оказа твърде къса.
Монталбано не успя да се въздържи. Направи две крачки към нея и я прегърна силно отзад.
— Ама какво те прихваща? — попита Ливия. — Хайде, остави ме! Какво си намислил?
— Опитай се да отгатнеш.
— Може да си навредиш…
Кафето се надигна. Никой не изключи котлона. Кафето забълбука. Газовият котлон остана включен. Кафето започна да ври. Никой не забеляза. Кафето изкипя от кафеварката, изтече и загаси газовия котлон. Газта продължи да излиза.
— Не усещаш ли странна миризма на газ? — попита го отмаляла Ливия в един определен момент, изплъзвайки се от прегръдката на комисаря.
— Не мисля — каза Монталбано, чиито ноздри бяха изпълнени само с аромата на кожата й.
— О, боже! — възкликна Ливия, затичвайки се да спре газта.
На Монталбано му оставаха едва двайсет минути, за да се избръсне и да си вземе душ. Кафето си, направено отново, изпи на бегом, защото вече звъняха на вратата му. Ливия дори не го попита къде отива, нито защо. Беше отворила прозореца и се протягаше с високо вдигнати ръце под слънчевите лъчи.
Докато пътуваха, Гало му разказа каквото знаеше за случая. Отвлеченото момиче — защото относно факта, че беше отвлечена, изглежда, вече нямаше никакво съмнение — се казваше Сузана Мистрета. Много красива, учела в университета в Палермо и се подготвяла за първия си изпит. Живеела с родителите си в голяма вила, към която се бяха отправили, на пет километра от градчето. От около месец ходела да учи в дома на своя приятелка от Вигата, а към осем часа вечерта се връщала с мотопеда си във вилата.
Предната вечер баща й като не се прибрала в обичайното време, изчакал още около час и се обадил на приятелката й, която му отговорила, че Сузана си е тръгнала както винаги в осем часа, плюс-минус една минута. Тогава позвънил и на момчето, което дъщеря му смятала за свой годеник, а то се изненадало, защото следобед се видели със Сузана във Вигата, преди тя да отиде да учи с приятелката си, но тя му казала, че няма да отиде на кино с него, защото трябвало вечерта да се върне вкъщи и да продължи да учи. При това положение баща й се притеснил. Звънял на дъщеря си няколко пъти, но мобилният й бил изключен. В един момент стационарният телефон звъннал и бащата се втурнал към него, мислейки, че е дъщеря му. Обаждал се обаче братът.