Посочи му го. Беше на стената между вратата и прозорчето.
— И след това?
— След това погледнах през прозорчето, то беше полуотворено. Но колата вече обръщаше и успях да я видя едва-едва само отзад.
— Анджела, ти познаваш ли марките на колите?
— Аз?! — попита младата жена. — Как ли пък не!
— Но си успяла да видиш задницата на онази кола, току-що ми го каза.
— Да, господине.
— Помниш ли какъв цвят беше?
Анджела се замисли за миг.
— Комисарю, не знам. Може да е била синя, черна, тъмнозелена… За едно нещо обаче съм сигурна: цветът й не беше светъл.
Сега идваше ред и на най-трудния въпрос. Монталбано си пое въздух и го зададе. А Анджела му отговори, леко изненадана, че не се е сетила преди това.
— Да, господине. Вярно е!
И веднага лицето й придоби объркано и сконфузено изражение.
— Но… Какво общо има?
— Всъщност няма нищо общо — побърза да я успокои комисарят. — Попитах те, защото колата, която търся, доста прилича на нея.
Стана и й подаде ръка.
— Довиждане.
Анджела също се изправи.
— Искате ли едно току-що снесено яйце?
И още преди комисарят да е успял да й отговори, тя вече го бе извадила от единия от панерите. Монталбано го взе, чукна го леко два пъти в масичката, за да му направи дупчици, и го изпи. От години не беше опитвал сурово яйце.
На връщане на един кръстопът видя табела, на която пишеше: „Монтереале 18 км“. Зави и пое по това шосе. Може би вкусът на яйцето бе върнал в съзнанието му мисълта, че от доста време не беше ходил в магазина на дон Козимо — малко магазинче, в което обаче все още можеше да се намерят продукти, които във Вигата бяха вече изчезнали, като например пресен риган, сушени на слънце и консервирани в буркани домати, но най-вече оцет с висок градус, получен след естествената ферментация на червено вино, защото беше видял, че в бутилката му в кухнята едва бяха останали един-два пръста от него. Затова се налагаше незабавно да се зареди отново.
Пристигна в Монтереале след пътуване, което продължи невероятно дълго, тъй като през цялото време се движи със скоростта на пешеходец, първо, защото мислеше за последствията от това, което му бе потвърдено и от Анджела, и второ, защото му харесваше да се наслаждава на новата панорама. Вътре в селището се насочи към малката уличка, която водеше към магазинчето, но забеляза пътен знак, указващ, че влизането е забранено. Този знак беше новост, преди го нямаше. По тази причина трябваше доста да заобиколи. Реши, че е по-добре да остави колата на площадчето, на което се намираше, и да направи десетина крачки пеша. Отби, спря, отвори вратата и видя пред себе си униформен общински полицай.
— Тук не може да паркирате.
— Така ли? И защо?
— Не виждате ли знака? Забранено спирането.
Комисарят се огледа наоколо. На площадчето имаше три превозни средства: камионче, фолксваген костенурка и джип.
— Ами тези?
Общинският полицай придоби строго изражение.
— Имат пропуск.
Ама защо ли в днешно време всяко селце, дори и с население от двеста жители, се мислеше най-малко за Ню Йорк и установяваше твърде сложни правила за движение по улиците си, които правила обаче се променяха на всеки десет дни?
— Вижте — започна примиренчески комисарят, — ще се върна само след няколко минути. Трябва да отида до магазина на дон Козимо, за да купя…
— Не можете.
— Забранено е дори да отида до магазина на дон Козимо? — попита вече напълно недоумяващият Монталбано.
— Не е забранено — каза общинският полицай. — Проблемът е, че магазинът е затворен.
— И кога ще бъде отворен?
— Не мисля, че повече ще бъде отворен. Дон Козимо умря.
— О, боже! Кога?
— Вие роднина ли сте му?
— Не, но…
— Защо тогава се стряскате толкова? Дон Козимо, Бог да го прости, беше на деветдесет и пет години. Отиде си преди три месеца.
Подкара, богохулствайки. За да излезе от селото, трябваше да премине през лабиринт от улички, което в един определен момент го изкара от равновесие. Възвърна спокойствието си едва когато започна да се движи по крайбрежното шосе, което щеше да го отведе в Маринела. Изведнъж се сети, че когато Мими Ауджело му съобщи, че карабинерите са открили раницата на Сузана, беше уточнил, че се е намирала зад четвъртия километричен камък на пътя, по който той сега се движеше. Почти беше наближил мястото. Намали и спря точно пред камъка, който му бе посочил Мими. Слезе. Наоколо не се виждаха къщи. Вдясно растяха храсталаци, а след тях се разпростираше плажът с фин златножълт пясък, същия като този в Маринела. А още по-нататък беше морето, чиито вълни, предчувствайки залеза, лениво се разбиваха в брега. Вляво обаче стърчеше висок зид, прекъснат от голяма отворена врата от ковано желязо. От нея започваше асфалтиран път, навлизащ по средата на естествена и много добре поддържана гора, който водеше към някаква вила. До вратата имаше огромна бронзова табела с релефен надпис.