Монталбано нямаше нужда да пресича пътя, за да прочете написаното върху нея.
Качи се в колата и потегли отново.
Аделина често казваше: „Човекът е като магарето“. Защо ли? Защото, както магарето върви все по един и същ път и свиква с него, по същия начин и човекът е склонен да изминава все едни и същи маршрути, да прави все едни и същи движения, без да размишлява, просто така, по навик.
Но това, което току-що случайно откри, и онова, което му беше казала Анджела, можеха ли да се окажат доказателства?
„Не — заключи той, — абсолютно не. Потвърждения обаче — да, това да.“
В шест и половина включи телевизора, за да изгледа първата информационна емисия.
Казаха, че няма новини около разследването. Сузана все още не била в състояние да сътрудничи на следователите. Очаквало се струпване на огромна маса народ на погребението на клетата госпожа Мистрета, въпреки че волята на семейството била то да е в тесен кръг и да няма абсолютно никой друг нито в църквата, нито на гробищата. Накрая казаха също, че инженер Перуцо е станал неуловим, вероятно за да избегне грозящия го арест. Но тази новина не била потвърдена официално. В осем часа информационната емисия по другия канал повтори същите новини, но в обратен ред: първа беше тази за неуловимостта на инженера, а после информацията, че семейство Мистрета е обявило, че на погребението ще присъстват само най-близките. И никой няма да може да влезе в църквата, нито пък да получи достъп до гробищата.
Телефонът иззвъня точно когато се приготвяше да тръгва към гостилницата. Беше го налегнал глад, защото на обяд не беше ял нищичко, а прясното яйце от Анджела бе изиграло ролята на разядка.
— Комисарю? Аз… аз съм, Франческо.
Не го позна, гласът му беше дрезгав и нерешителен.
— Кой Франческо? — попита неучтиво.
— Франческо Ли… Липари.
Приятелят на Сузана. И защо ли говореше така?
— Какво се е случило?
— Сузана…
Спря. Монталбано го чу ясно как подсмърчаше. Плачеше.
— Сузана ми ка… каза…
— Видял си се с нея?
— Не. Но най-накрая се… обади на те… телефона.
На това място започна да ридае.
— Изви… изви… нете ме.
— Франческо, успокой се. Искаш ли да дойдеш при мен?
— Не, бла… годаря. Не съм в… Пил… съм. Каза ми, че не ис… ка повече да ме вижда.
Монталбано се ужаси, може би повече, отколкото Франческо. Какво означаваше това? Че Сузана има друг мъж? Ами ако имаше друг мъж, тогава всички негови разсъждения и предположения отиваха на кино. Нямаше да се окажат друго освен смешните и жалки фантазии на един стар комисар, който вече не е с всичкия си.
— Влюбена е в друг ли?
— По-лошо.
— Как така „по-лошо“?
— Няма… няма никой друг. Дала е обет, всъщност взела е решение, докато е била отвлечена.
— Религиозен обет ли?
— Не. Обещание, което е дала на самата себе си… ако успее да се освободи навреме, за да види майка си все още жива… най-много след месец ще отпътува. Говореше ми, сякаш вече беше отпътувала, все едно наистина бе далече от мен.
— Каза ли ти къде отива?
— В Африка. Отказ… ва се от следване, от брак, да има деца, отказ… ва се от всичко.
— И какво ще прави там?
— Отива, за да е полезна. Отговори ми точно така: „Отивам, за да съм полезна най-накрая“. Тръгва с една доброволческа организация. И знаете ли, че молбата за постъпване в организацията я е пуснала още преди два месеца, без дори да ми каже? Хем е била с мен, хем междувременно е мислела да ме напусне завинаги. Ама какво я е прихванало?
Значи, нямаше никакъв друг мъж. И всичко започваше да съвпада. Дори повече от преди.