— Мислите ли, че може да промени решението си?
— Не, комисарю. Ако бяхте чули гласа й… А пък и аз я познавам добре, когато вземе ре… решение за нещо… Но, за бога, какво означава това, комисарю? Какво означава?
Последният въпрос прозвуча като вопъл. Монталбано знаеше вече много добре какво означава, но не можеше да отговори на Франческо. Би било твърде сложно, но най-вече нямаше да прозвучи правдоподобно. За Монталбано обаче сега всичко ставаше по-лесно. Везната, останала дълго време в равновесие, сега бе паднала с всичка сила на едната си страна. Онова, което току-що му бе казал Франческо, потвърждаваше правотата на неговото следващо действие. Налагаше се да го извърши незабавно.
Преди да се задейства обаче, трябваше да обясни всичко на Ливия. Сложи ръка върху телефона, но не вдигна слушалката. Все още се нуждаеше да остане насаме със себе си. Запита се дали онова, което съвсем скоро щеше да извърши, не означаваше по някакъв начин, че отрича принципите, на които с години се беше подчинявал? Как ли ще изглежда в очите на началниците му, както и пред закона? А той вече е на финалната права на своята кариера… Ама нима той винаги е спазвал тези принципи? Не беше ли се случило веднъж, когато Ливия безмилостно го бе обвинила, че е постъпил като нисшестоящ бог, малко божество, на което му беше приятно да променя фактите или да ги подрежда по свой начин? Ливия обаче грешеше, защото той изобщо не беше никакъв бог. А само човек, който има собствен критерий, за да прецени кое е правилно и кое не е. Понякога обаче онова, което смяташе за правилно, се оказваше грешно за правосъдието. И обратно. Тогава кое е по-добре: да е в съгласие с правосъдието, онова, написаното в книгите, или със собствената си съвест?
Не, Ливия вероятно нямаше да го разбере и ако говореше с нея, щеше да се опита да го убеди в обратното заключение на това, до което той искаше да стигне, и може би щеше да успее.
По-добре беше да й пише. Взе лист и химикалка и започна: „Ливия, любов моя“, но не успя да продължи. Скъса листа и взе друг: „Ливия, обожаема“ и пак блокира. Взе трети лист: „Ливия“, и химикалката отказа да продължи нататък.
Не, това не беше начинът. Щеше да й разкаже всичко, когато се видеха, гледайки я в очите.
Като взе това решение, се почувства отпочинал, ведър и удовлетворен. Каза си обаче: „Чакай! Тези три прилагателни: «отпочинал, ведър, удовлетворен», не са твои, цитираш“. Да, но от какъв източник? Помъчи се да се сети, хващайки се за главата. Миг по-късно, силен със своята зрителна памет, веднага уцели право в целта. Изправи се, застана пред библиотеката и взе книгата „Египетският съвет“ от Леонардо Шаша. Разлисти я. Ето го тук първото й издание от 1966 година. В него на страница сто двайсет и втора се намираше онова, което бе прочел на шестнайсет години и което винаги бе носил със себе си, за да го препрочита от време на време.
Беше специалната страница, на която абат Вела взема решение да разкрие на епископ Аиролди факт, който ще преобърне съществуванието му, а именно че арабският шифър е мошенически, фалшив, изфабрикуван от самия него. Но преди да отиде при монсиньор Аиролди, абат Вела се изкъпва и изпива едно кафе. Може би и той, Монталбано, се намираше в повратната си точка.
Усмихвайки се, се съблече и се пъхна под душа. Смени си всичко, дори панталоните, преобличайки се изцяло в чисти дрехи. Конкретно за повода избра да си сложи строга вратовръзка. След това си направи кафе и го изпи с удоволствие. Сега вече трите прилагателни „отпочинал, ведър и удовлетворен“ му отиваха напълно. Липсваше му обаче едно, което го нямаше в книгата на Шаша: „сит“.
— Какво да ви предложа, комисарю?
— Всичко.
Засмяха се.
Предястие с морски дарове, рибена чорба, варен октопод, подправен със зехтин и лимон, четири барбуна (два пържени и два печени) и две пълни догоре чашки с ликьор от мандарина с висок алкохолен градус — гордостта и славата на Енцо, гостилничаря, който пък направи комплимент на комисаря.
— Виждам, че сте възвърнали формата си.
— Благодаря. Ще ми направиш ли една услуга, Енцо? Ще потърсиш ли в телефонния указател номера на доктор Мистрета и да ми го напишеш на едно листче?
Докато Енцо се ровеше из указателя заради него, Монталбано изпи, без да бърза, и трета чашка ликьор. Гостилничарят се върна и му подаде листчето.
— В градчето се носи един слух за доктора.
— Какъв?
— Тази сутрин отишъл при нотариуса да оправи документите за даряването на вилата, която обитава. Отивал да живее с брат си, геолога, сега, когато онзи остана вдовец.