— А на кого ще подари вилата, знаеш ли?
— Хм, изглежда, на някакво сиропиталище в Монтелуза.
От телефона в гостилницата първо се обади в кабинета, а после в дома на доктор Мистрета. Никой не отговори. Със сигурност докторът беше във вилата на брат си заради бдението до починалата. Освен това беше повече от ясно, че в къщата е само семейството, без присъствието на полицаи или журналисти. Набра номера. Телефонът звъня дълго, преди слушалката да бъде вдигната.
— Дом Мистрета.
— Монталбано съм. Вие ли сте, докторе?
— Да.
— Трябва да говоря с вас.
— Слушайте, утре следобед можем…
— Не.
Гласът на доктора се сконфузи.
— Сега ли искате да ме видите?
— Да.
Преди отново да заговори, докторът запази за кратко мълчание.
— Добре, въпреки че намирам настояването ви за неуместно. Знаете ли, че утре е погребението?
— Да.
— Срещата доста време ли ще ни отнеме?
— Не мога да ви отговоря.
— Къде искате да се видим?
— Ще дойда при вас най-много след двайсет минути.
Излизайки от гостилницата, забеляза, че времето се беше променило. Големи дъждовни облаци напредваха откъм морето.
17.
Вилата, погледната отвън, беше потънала в мрак и приличаше на тъмна грамада на фона на почернялото от облаци нощно небе. Докторът беше отворил градинската врата и стоеше пред нея в очакване на колата на комисаря. Монталбано влезе, паркира и слезе, но остана в градината, за да изчака Мистрета да заключи вратата. Само от един прозорец с притворени капаци се процеждаше слаба светлина, този на покойната, при която съпругът и дъщерята щяха да прекарат нощта в бдение. Едната от панорамните врати на хола беше затворена, а другата притворена, но светлината, която проникваше през процепа и стигаше чак до градината, беше мъждива, защото централният полилей не беше запален.
— Заповядайте.
— Предпочитам да останем навън. Ако започне да вали, ще влезем — каза комисарят.
Придвижиха се мълчаливо към дървените пейки и седнаха както миналия път. Монталбано извади кутия цигари.
— Искате ли?
— Не, благодаря. Реших да не пуша повече.
Виждаше се, че под давление на отвличането както чичото, така и племенницата му бяха дали своите обети.
— Какво толкова спешно имате да ми казвате?
— Брат ви и Сузана къде са?
— В стаята на снаха ми.
Кой знае дали бяха отворили прозореца, за да проветрят стаята. Кой знае дали все още се усещаше онзи плашещ, непоносим, гъст мирис на лекарства и болест.
— Знаят ли, че съм тук?
— Казах на Сузана. На брат си — не.
За колко ли още неща продължаваше да бъде държан в неведение клетият геолог?
— И така, ще ми кажете ли?
— Трябва преди това да направя едно предисловие. Не съм тук в ролята на служебно лице. Но мога да стана, ако поискам.
— Не ви разбрах.
— Ще разберете. Зависи от отговорите ви.
— Тогава се решете и ми задайте въпросите си.
Точно в това се състоеше трудността. Първият въпрос беше като първата крачка по път без връщане назад. Затвори очи, така или иначе, онзи не можеше да го види, и започна.
— Имате ли пациент, който живее в една къщурка на пътя за Галота, онзи, на когото, след като тракторът му се е обърнал…
— Да.
— Знаете ли клиниката „Добрият пастир“, която е на четири километра от…
— Що за въпроси! Разбира се, че я знам. Ходя често в нея. И какво от това? Искате да направите списък на пациентите ми ли?
Не. Никакъв списък на пациентите. „Човекът е като магарето.“ А ти в онази нощ, в джипа, с цялата кръв, която се е качила в главата ти заради това, което правиш, с думкащото като лудо сърце, защото трябва да оставиш каската и раницата на две различни места, по кои пътища ще тръгнеш, ако не по тези, които познаваш? Струва ти се, че не си ти този, който управлява колата, а колата е тази, която управлява теб…
— Исках просто да отбележа, че каската на Сузана е намерена на черния път, който води към къщурката на вашия пациент, а раницата й е открита почти пред вратата на клиниката „Добрият пастир“. Знаехте ли го?