— Да.
Майчице свята, каква грешна стъпка! Никога не би предположил.
— И как го разбрахте?
— От вестниците, от телевизията, не си спомням.
— Невъзможно е. Вестниците и телевизиите никога не са говорили за тези открития. Успяхме да направим така, че да не изтече никаква информация по този въпрос.
— Почакайте! Сега се сетих! Вие ми го казахте, докато седяхме тук, на същата тази пейка!
— Не, докторе. Казах ви само, че тези предмети са били намерени, но не ви казах къде. И знаете ли защо? Защото не ме попитахте.
И това беше развръзката, която в тогавашния им разговор бе доловил като някакво неловко положение, което на момента не си бе обяснил. Въпрос, който щеше да е напълно естествено да зададе, но всъщност не го бе направил. Дори спря да поддържа разговора… като липсващ ред в страница. Ама как, след като дори Ливия го бе попитала къде е намерил романа на Сименон! Но въпросът бе пропуснат, защото докторът е знаел много добре къде са били оставени каската и раницата.
— Но… комисарю! Може да има десетки обяснения за това защо не съм ви попитал къде! Давате ли си сметка за психическото състояние, в което се намирах? Искате да изградите тежко подозрение върху една много фина нишка от…
— … паяжина, така ли е? Нямате представа колко уместна е метафората ви. Трябва да знаете, че моите разсъждения първоначално се крепяха на логическа нишка, по-тънка и от паяжина.
— Щом казвате…
— Да. И се отнася за поведението на вашата племенница. За нещо, което ми каза Франческо, бившият й приятел. Знаете ли, че Сузана го е изоставила?
— Да. Вече ми беше говорила за това.
— Аргументът е деликатен. Гледам на него с известна съпротива, но…
— Но трябва да си вършите професионално работата?
— Мислите ли, че ако си вършех работата професионално, щях да се държа по този начин? Изречението, което исках да кажа, завършва така: „… но искам да разбера истината“.
Докторът не отвърна.
В този момент в рамката на френския прозорец се очерта женска фигура, която пристъпи крачка напред и спря.
О, Боже, кошмарът се завръщаше! Беше глава без тяло, с дълги руси коси, витаеща във въздуха! Съвсем същата, каквато я видя в средата на паяжината! Но веднага разбра, че Сузана беше облечена с черни дрехи, в строг траур, и роклята й се сливаше с нощната тъма.
Момичето се задвижи отново, тръгна към градината и седна на една пейка. Светлината не достигаше дотам и за косите й само можеше да се гадае по не толкова наситеното с мрак петно. Не поздрави. И Монталбано реши да продължи напред, държейки се така, сякаш нея я нямаше.
— Както се случва между гаджета, Сузана и Франческо са водили полов живот.
Докторът се почувства неудобно и се раздвижи.
— Нямате никакво право да… А пък и какво значение има това за разследването? — попита раздразнено.
— Има значение. Вижте, Франческо ми каза, че винаги той е бил този, който е настоявал, разбирате ме какво искам да кажа, нали? Но всъщност в деня, когато Сузана е била отвлечена, тя е била тази, която е поела инициативата.
— Комисарю, наистина не мога да разбера какво общо има сексуалното поведение на племенницата ми? Питам се дали разсъждавате нелогично и дали осъзнавате това, което говорите? Връщам се към въпроса: какво значение има?
— Има значение. Според Франческо може би Сузана е имала някакво предчувствие… но аз не вярвам в предчувствията, било е нещо друго.
— Какво е било според вас? — попита саркастично докторът.
— Сбогуване.
Какво беше казала Ливия вечерта преди да отпътува? „Това са последните часове, които можем да прекараме заедно. И нямам намерение да ги пропилявам.“ Искаше да правят любов. И като си помислиш, че ставаше дума само за една кратка раздяла между тях двамата. Какво оставаше, ако всъщност се отнасяше за окончателно сбогуване! Защото в главата на Сузана вече се е въртяла мисълта, че нейният план, независимо дали щеше да свърши добре, или зле, неминуемо предполагаше край на тяхната любов. Това беше безкрайно високата цена, която трябваше да плати.
— Защото два месеца по-рано тя вече е била направила запитване за пътуване до Африка. Два месеца. Със сигурност, откакто й е хрумнала онази идея.
— Ама каква идея? Слушайте, комисарю, не ви ли се струва, че злоупотребявате с…
— Уведомявам ви — каза ледено комисарят, — че грешите с въпросите толкова, колкото и с отговорите си. Дойдох тук със свалени карти, за да поговоря с вас и да ви споделя моите подозрения… напротив, не, моята надежда.