— Още веднъж правите голяма грешка. Кариерата ми не се нуждае повече нито от крачка напред, нито от крачка назад. Това, което се опитвам да направя, не го правя заради вас.
— Заради мен ли го правите?
Гласът на Сузана сякаш бе изпълнен с удивление.
Да, заради теб. Защото съм запленен от качеството, силата и чистотата на омразата ти, впечатлен съм от пъкления план, който се е родил в главата ти, от хладнокръвието, смелостта и търпението, с които си изпълнила каквото си искала, въпреки че си била наясно с цената, която трябва да платиш, и вече си готова да платиш. Но го направих и заради себе си, тъй като не е справедливо винаги да има някой, който да страда, и друг, който да тържествува, че е разкрил истината в името на някакъв си закон, но с цената на чуждото страдание. Възможно ли е човек, стигнал вече до края на кариерата си, да се разбунтува срещу правилата, за чието спазване е допринасял?
И тъй като комисарят не отговаряше, момичето изрече нещо, което дори не беше въпрос.
— Медицинската сестра ми каза, че сте поискали да видите мама.
Да, поисках да я видя. Да я видя в леглото й променена изцяло, тялото й — вече не тяло, а почти като някакъв предмет, предмет обаче, който стенеше, който ужасяващо се измъчваше… Исках да видя мястото, където омразата ти е започнала да пуска корени, да расте неспирно, докато в стаята все повече е нараствала вонята от лекарствата, екскрементите, потта, болестта, повърнатото, гнойта, гангрената, която е унищожавала сърцето на този предмет, който се намираше в леглото, но тогава не разбрах ясно омразата ти, с която си заразила онези, които са ти близки… не, баща ти — не, баща ти никога не е знаел нищо, никога не е знаел, че всичко е само преструвка, и болезнено е страдал за отвличането ти, което е смятал за истинско… но може би това е била цената, която е трябвало да се плати и която е трябвало да накараш другите да платят, защото истинската омраза, както любовта, не се спира дори пред отчаянието и плача на онзи, който е невинен.
— Исках да си обясня.
Откъм морето загърмя. Светкавиците бяха далече, но дъждът се приближаваше.
— Защото идеята й да отмъсти на вуйчо си, инженера, е започнала да се оформя у нея през една от онези ужасяващи нощи, които е прекарвала там вътре, за да обгрижва майка си. Не е ли така, Сузана? Първо й се е сторило, че тя е плод на умората, унинието и отчаянието й, но й е било все по-трудно да я изтрие от съзнанието си. И тогава, почти за да измами времето, е започнала да мисли как да осъществи тази фикс идея. Планирала е нещата нощ след нощ. И е поискала от чичо си да й помогне, защото…
Спри! Това „защо“ не бива да го казваш. Хрумна ти точно в този момент, но трябва да поразмислиш върху него, преди да…
— Кажете го — каза бавно, но решително докторът. — Защото Сузана беше разбрала, че аз винаги съм бил влюбен в Джулия. Безнадеждна любов, която обаче ми попречи да имам свой живот.
— Следователно вие, докторе, сте сътрудничили активно в съсипването на имиджа на инженер Перуцо с отличната ви манипулация на общественото мнение. А последният ви удар е бил замяната на пълния с пари куфар с пътническата чанта, натъпкана с хартийки.
Започна да вали. Монталбано се изправи.
— Но преди да си тръгна, заради моята съвест… — Гласът му бе прозвучал твърде тържествено, но не успя да го промени. — Заради моята съвест не мога да позволя онези шест милиарда да останат при…
— При нас? — завърши Сузана. — Парите вече не са тук. Не задържахме дори сумата, която мама му е дала назаем и никога не й беше върната. Чичо Карло се погрижи за парите с помощта на един свой пациент, който никога няма да проговори. Бяха разпределени и по-голямата част от тях вече са прехвърлени в чужбина. Мисля, че вече са прехвърлени, при това анонимно, към петдесетина благотворителни организации. Ако искате, ще вляза вътре, за да взема списъка и да ви го покажа.
— Добре — каза комисарят. — Аз си тръгвам.
Забеляза смътно, че докторът и момичето също се надигнаха.
— Ще дойдете ли утре на погребението? — попита Сузана. — Бих се радвала, ако…
— Не — каза комисарят. — Надявам се само, че вие, Сузана, няма да изневерите на надеждата.
Осъзна, че говореше с думите на старец, но този път му беше през „оная работа“.
— Пожелавам ви късмет! — каза полугласно.
Обърна им гръб, отиде при колата, отвори я, запали мотора и потегли, но трябваше да спре пред заключената градинска врата. Под усилващия се дъжд видя да идва момичето, чиито коси сякаш запламтяха като огън под светлината на фаровете. Отвори му вратата, но без да се обърне, за да го погледне. Той също не завъртя глава.