— Сузана има брат?
— Не, господине. Единствено дете е.
— Тогава братът на кого? — попита на това място разгневеният Монталбано, който от скоростта, с която караше Гало, и от пътя, по който се движеха — целия осеян с дупки, започваше не само да оглушава, но и да усеща лека болка в раната.
Ставало дума за брата на бащата на отвлеченото момиче.
— Всичките тези хора нямат ли имена? — започна отново да задава въпроси комисарят, загубил търпение, надявайки се, че имената ще му позволят да следва по-добре нишката на разказа.
— Разбира се, че имат, няма как да нямат, но на мен не са ми ги казали — отговори Гало и продължи: — Братът на бащата на отвлечената, който е лекар…
— Наричай го Чичо Доктор — прекъсна го Монталбано.
— … Чичо Доктор се обаждал, за да се информира за снаха си. Тоест за майката на отвлечената.
— И защо? Тя зле ли се чувства?
— Да, господин комисар, много, много зле. Тогава бащата уведомил Чичо Доктор…
— Не, в този случай трябва да кажеш „брат си“. Тогава бащата информирал брат си за изчезването на Сузана и го помолил да отиде при него във вилата, за да обгрижва болната. Така той щял свободно да се отдаде само на търсенето на дъщеря си. След като отложил всичките си ангажименти, докторът дошъл, когато вече минавало единайсет вечерта.
Бащата се качил на колата си и пропътувал много бавно пътя, по който Сузана обичайно минавала, за да се върне вкъщи. В този час през зимата е тъмно като в рог, а колите са малко. Шофирал напред-назад по същия маршрут и все повече се отчайвал. По едно време с него се изравнил младеж с моторче. Бил годеникът на Сузана, който се бил обадил във вилата и Чичо Доктор го уведомил, че все още няма никакви новини за нея. Момчето казало на бащата, че има намерение да мине по всички улици на Вигата, за да потърси поне мотопеда й, който веднага щял да разпознае. Бащата изминал назад-напред още четири пъти маршрута от къщата на приятелката на дъщеря му до вилата, спирайки от време на време да огледа дори петната по асфалта. Но не видял нищо странно. Когато се отказал от търсенето и се прибрал вкъщи, било вече почти три часът сутринта. Тогава помолил брат си да се обади във всички болници в Монтелуза и Вигата. Получили само отрицателни отговори — нещо, което, от една страна, ги успокоило, но от друга — ги разтревожило още повече. Така загубили още един час.
На това място, тъй като вече от доста време бяха навлезли в полята и се движеха по тесен коларски път, Гало посочи една къща на петдесетина метра по-напред.
— Това е вилата.
Монталбано не успя навреме да я погледне, защото Гало зави надясно, поемайки по друг черен път, който беше в доста по-окаяно състояние.
— Къде отиваме?
— Където са намерили моторетката.
Беше я открил приятелят на Сузана. За да отиде във вилата, след като я бил търсил напразно из улиците на Вигата, хванал по един обиколен път, който доста удължаваше разстоянието. И там, на около двеста метра от дома на Сузана, видял изоставеното й моторче и веднага се втурнал да извести баща й.
Гало отби и спря зад една от служебните коли. Монталбано слезе, а Мими Ауджело тръгна към него.
— Мръсна история, Салво. Затова се наложи да те обезпокоя. Нещата никак не отиват на добре.
— Къде е Фацио?
— Във вилата е, с бащата. Ако случайно похитителите й се обадят.
— Може ли да знам как се казва бащата?
— Салваторе Мистрета.
— И с какво се занимава?
— Бил е геолог. Обиколил е целия свят. Ето това е моторчето.
Беше облегнато на нисък каменен зид, който опасваше една от зеленчуковите градини. В отлично състояние, нямаше ожулвания, беше само леко напрашено. Галуцо бе вътре в градината и оглеждаше дали няма да намери нещо. Същото правеха Имбро и Батиато по коларския път.
— Между другото… годеникът на Сузана как се казва?
— Франческо Липари.
— Къде е?