— Изпратих го да си ходи вкъщи. Беше капнал от умора и притеснение.
— Имах предвид, да не би този Липари да е преместил моторчето? Може би го е намерил на земята, по средата на черния път…
— Не, Салво. Два пъти се закле, че мотопедът е бил намерен така, както го виждаш.
— Остави някой на пост. Никой да не го пипа. Иначе онези от криминологията ще нададат голям вой. Нищо ли не намерихте?
— Нищо, съвсем нищо. А като помислиш, момичето е носело раничка с учебници и лични вещи, мобилен телефон, портмоне, което е държало в задния джоб на дънките си, ключове от дома си… Нищо. Все едно е срещнало някого, когото познава, спряло е мотопеда и го е облегнало на зида, за да си побъбрят за кратко.
Монталбано обаче имаше вид на човек, който не го слуша. Мими го забеляза.
— Какво има, Салво?
— Не знам, но нещо не ми се връзва — промърмори Монталбано.
И започна да крачи назад, както правим, когато се нуждаем от пространство, за да огледаме по-добре нещо и да го видим в цялостния му вид и правилна перспектива. Ауджело също заотстъпва заедно с него, но механично, само защото го правеше комисарят.
— Сложено е на обратно — заключи в един момент Монталбано.
— Кое?
— Моторчето. Погледни го, Мими. Така както го виждаме спряно, бихме си помислили, че посоката му на движение е била към Вигата.
Мими го погледна и поклати глава.
— Вярно е. От тази страна обаче е щяло да бъде срещу движението. Затова, ако се е движело към Вигата, трябваше да го намерим подпряно на ниския зид от другата страна.
— Представи си само колко й пука на една моторетка, че е в насрещното движение! Тези ги намираш на междустълбищната площадка в кооперацията, в която живееш! Те се провират между колите и ти късат нервите! Не е за говорене. И така, ако момичето е идвало откъм Вигата, предната гума на мотопеда й би трябвало да гледа в противоположната посока. Питам се: защо ли е оставено така?
— О, боже, Салво, мотивите може да са много. Възможно е, преди да го е опряла в зида, да е направила пълен кръг с него… или по-вероятно е да се е върнала назад няколко метра, разпознавайки някого…
— Всичко е възможно — отряза го Монталбано. — Отивам във вилата. Когато свършите с търсенето тук, елате при мен. И не забравяй да оставиш някого на пост.
Вилата беше на два етажа. Някога може и да е била красива, но сега разкриваше множество белези, останали по нея от немарливото и небрежно отношение на стопаните й. А къщите усещат, когато човек ги занемари, и сякаш нарочно започват някак преждевременно да рухват. Здравата врата от ковано желязо беше само притворена.
Комисарят влезе в голям хол, обзаведен с тъмни и масивни мебели от деветнайсети век, който на пръв поглед му заприлича на музей, толкова бе претрупан с африкански маски и статуетки от древни южноамерикански цивилизации — сувенири от пътуванията на геолога Салваторе Мистрета. В единия му ъгъл бяха разположени два фотьойла, масичка с телефон, телевизор. Фацио и един мъж, който би трябвало да е Мистрета, бяха седнали в креслата и не откъсваха очите си от телефона. При влизането на Монталбано мъжът погледна въпросително Фацио.
— Това е комисар Монталбано. А това е господин Мистрета.
Мъжът се приближи с протегната ръка. Монталбано я стисна, без да каже нито дума. Геологът беше шейсетгодишен, мършав, със загоряло лице като тези на южноамериканските статуетки, прегърбен, с разрошени побелели коси и светли, блуждаещи из хола очи, наподобяващи очи на наркоман. Очевидно напрежението в душата му го изяждаше.
— Някакви новини? — попита Монталбано.
Геологът разпери безутешно ръце.
— Бих искал да поговорим. Може ли да отидем в градината?
Иди разбери защо, изведнъж започна да не му стига въздух. Може би защото холът бе потискащ, тъй като в него не влизаше светлина въпреки двете големи панорамни врати. Мистрета се поколеба. След това се обърна към Фацио.
— Ако чуете звънеца от горе… ще бъдете ли така любезен да ме извикате?
— Разбира се — каза Фацио.
Излязоха. Градината, която обграждаше вилата, беше напълно занемарена и почти наподобяваше поле с диворастяща зеленина, на път и тя да пожълтее.
— Оттук — каза геологът.
И поведе комисаря към полукръг от дървени скамейки в центъра на нещо като цветен оазис, подреден и поддържан.
— Сузана идва тук да уч…
Не успя да продължи, рухна върху една от пейките. Комисарят седна до него. Извади кутия цигари.