— А ти не искаш ли?
— Когато срещна подходящия човек — да, предполагам — промърморих.
— А как ще намериш подходящия, ако не го търсиш?
— Казваш го така, сякаш някога си събирала смелост да заговориш някое момче. Различно от Джеймс Дийн на плаката ти, разбира се.
Прозвучах по-заядливо, отколкото ми се искаше, и се засмях в края на репликата си, за да замажа положението. Оливия смръщи вежди, но не каза нищо. Известно време седяхме мълчаливо, разглеждайки снимките.
Задържах погледа си върху една. Показваше мен, Оливия и Рейчъл заедно. Майка й я беше направила в началото на учебната година. Луничавото лице на Рейчъл беше озарено от широка усмивка, бе прегърнала здраво Оливия през раменете с едната си ръка, а мен — с другата. Изглеждаше така, сякаш ни придърпва в кадър. Както винаги, тя бе спойката, задържаща нашата троица: изменницата, която бе положила толкова усилия да останем заедно през годините.
На снимката Оливия изглеждаше като типично дете на лятото — с бронзов тен и преливащи от цвят зелени очи. Широката усмивка във формата на съвършен полумесец разкриваше белите й зъби, на бузите й се виждаха две весели трапчинки. До тях двете аз изглеждах като въплъщение на зимата — тъмноруса коса и сериозни кафяви очи, лятно дете, избледняло в студа. Някога си мислех, че Оливия и аз си приличаме много, и двете бяхме интровертни, непрестанно заровени в книгите. Но сега осъзнавах, че моята изолация от света беше нещо, създадено от самата мен, по мое желание, докато Оливия просто бе болезнено срамежлива. Тази година изглеждаше, че колкото повече време прекарвахме заедно, толкова по-трудно ни беше да останем приятелки.
— На тази изглеждам глупаво — отбеляза Оливия. — Рейчъл изглежда откачена, а ти — разгневена.
Всъщност изглеждах като някого, който не би приел „не“ за отговор… Бих казала дори, че съм агресивна. Харесваше ми.
— Не изглеждаш глупаво. Изглеждаш като красавица. Докато аз напомням за Звяра.
— Не изглеждаш като звяр.
— Защо, аз се гордея с това — отвърнах.
— А Рейчъл?
— Е, ти го каза. Изглежда откачена. Или най-малкото силно превъзбудена. Както обикновено.
Отново погледнах снимката. Наистина, Рейчъл изглеждаше като слънце — ярка и излъчваща енергия, задържаща нас — двете луни, в паралелна орбита единствено със силата на волята си.
— Видя ли тази?
Оливия прекъсна мислите ми, посочвайки друга снимка. Беше моят вълк, дълбоко в горите, наполовина скрит зад едно дърво. Тя обаче бе успяла да фокусира перфектно кадъра върху муцуната му и ясните очи се взираха право в моите.
— Можеш да я задържиш. Всъщност задръж ги всичките. Можем да подредим добрите в класьор следващия път.
— Благодаря ти — отвърнах и наистина чувствах благодарност, по-сериозна, отколкото думите можеха да изразят. Посочих снимката. — От миналата седмица ли е?
Кимна. Не можех да откъсна очи от снимката — оставяше те без дъх, но беше плоска и неадекватна, сравнена с истинския досег до него. Прокарах пръст по повърхността й, сякаш очаквах да усетя твърдата му козина. Усетих тежест в гърдите си, тежестта на горчивината и тъгата. Забелязах, че Оливия ме наблюдава внимателно, но това само ме накара да се чувствам още по-зле, още по-сама. Някога бих се решила да й разкажа какво ми е, но вече не — сега нещата бяха прекалено лични. Бяхме се променили… Аз се бях променила.
Оливия ми подаде една далеч по-тънка пачка със снимки, които бе отделила от останалите.
— Тези са голямата ми гордост.
Започнах да ги преглеждам бавно и разсеяно. Наистина бяха впечатляващи: падащо есенно листо, реещо се над искряща локва, ученици, отразени в стъклата на автобуса, артистично замъглен черно-бял портрет на Оливия. Поахках и поохках, както се очакваше от мен, и след това отново плъзнах снимката на моя вълк най-отгоре на купчината. Докато го гледах, всичко друго ми се струваше маловажно.
Оливия изсумтя. Побързах да извадя отново онази с листото и локвата. Намръщих се за момент, опитвайки да си представя какво би казала мама по повод произведение на изкуството. Най-доброто, което успях да докарам, беше:
— Тази ми харесва. Има страхотни… цветове.
Тя издърпа снимките от ръцете ми и хвърли по мен тази на вълка толкова силно, че тя отскочи от гърдите ми и падна на пода.
— Да бе! Понякога, Грейс, направо се чудя защо изобщо…