Не довърши изречението, просто поклати глава. Не разбирах. Да не би да искаше от мен да се преструвам, че харесвам другите снимки повече от тази с моя вълк?
— Ехо! Има ли някой вкъщи? — Това беше Джон, по-големият брат на Оливия и щеше да ме спаси от последствията на онова, с което бях раздразнила сестра му. Той ми се усмихна от антрето, затваряйки вратата зад гърба си. — Здравей, красавице.
Оливия го погледна от мястото си с ледено изражение:
— Надявам се, че говориш на мен.
— Ама разбира се — каза Джон, като продължаваше да ме гледа. Беше хубав, но по прекалено стандартен начин; тъмнокос като сестра си, дружелюбен и почти винаги усмихнат. — Би било проява на доста лош вкус да свалям най-добрата приятелка на сестричката си. Е, четири часът е. Как само лети времето, когато… — той млъкна, оглеждайки приведената над купчина снимки Оливия и мен в другия край на масата, с втора купчина — … когато не правите нищо. Това ли е идеята ви за съвместно забавление?
Оливия мълчаливо подреждаше своята купчина със снимки, докато аз обясних:
— Ние сме интровертни. Обичаме да не правим нищо заедно. Само приказки, никакви действия.
— Звучи забележително. Олив, трябва да тръгваме веднага, ако искаме да стигнем навреме за урока ти. — Той леко ме тупна по рамото. — Хей, защо не дойдеш с нас, Грейс? Родителите ти вкъщи ли са?
Изсумтях:
— Шегуваш ли се? Аз се отглеждам сама. Трябва да получавам отстъпка от данъците си като глава на семейството.
Джон се разсмя може би малко по-силно, отколкото шегата ми предполагаше, а Оливия ми хвърли поглед, изпълнен с толкова отрова, че като нищо можеше да убие някое малко животинче. Млъкнах.
— Хайде, Олив — каза Джон, който изобщо не забелязваше гневните пламъци в очите на сестра си. — Плащаш си за урока, независимо дали присъстваш или не. Идваш ли, Грейс?
Погледнах към прозореца и за първи път от месеци отново си представих как изчезвам сред дърветата и тичам, докато не открия моя вълк в лятната гора. Тръснах глава.
— Не сега. Какво ще кажеш да го оставим за друг път?
Джон ме дари с поредната си широка усмивка.
— Става. Хайде, Олив. Чао, красавице. Знаеш към кого да се обърнеш, ако си търсиш повече действие и по-малко приказки.
Оливия го удари с раницата си, което предизвика едно доста звучно туп, но въпреки това болката дойде при мен. Сякаш бях направила нещо, с което да насърча флиртуването на Джон.
— Тръгвай. Просто тръгвай. Чао, Грейс.
Изпратих ги до вратата, след което се върнах в кухнята. Приятно неутралният глас на някакъв критик ми правеше компания, докато описваше класическото произведение, което току-що бяхме чули, и представяше следващото — татко беше оставил радиото в кабинета си, който беше точно до кухнята, включено. Всички тези звуци, подчертаващи факта, че моите родители също живееха нейде из къщата, само нагнетяваха усещането за липсата им. Понеже бях наясно, че вечерята ни ще бъде боб от консерва, освен ако самата аз не приготвя нещо, извадих от хладилника тенджера с остатъците от някаква супа и я оставих върху котлона, за да се стопли, докато нашите се приберат.
Останах в кухнята, сега осветена само от слабата следобедна светлина, която проникваше през стъклената плъзгаща се врата на верандата. Бях изпълнена с чувство на самосъжаление, но то бе предизвикано повече от снимката на Оливия, отколкото от празнотата в дома ми. Не бях виждала моя вълк от деня, в който го бях докоснала, преди близо седмица и въпреки че се опитвах да се противопоставям на тези чувства, отсъствието му ме пробождаше като с нож. Това, че изпитвах неистова нужда от този горски призрак, пристъпващ в задния двор, за да се чувствам завършена, беше нелогично и глупаво. Но напълно неизлечимо.
Отидох до вратата и я отворих. Исках да усетя уханието на гората. Пристъпих на верандата с обути в чорапи крака и се облегнах на парапета.
Ако не бях излязла навън, не зная дали щях да чуя писъка.
Девета глава: Грейс
14°С
В далечината нейде отвъд линията на дърветата писъкът се чу отново. За миг си помислих, че това е вой на вълк, но след това различих думите: „Помощ! Помощ!“.
Можех да се закълна, че беше гласът на Джак Кълпепър.
Но това беше невъзможно. Просто игра на въображението ми, спомен за нахалните му реплики, докато пререждаше всички останали в кафенето, или за мръсотиите, които подвикваше след момичетата в коридорите.