Поех си дълбоко дъх. Всъщност бях решила точно това. И бях убедена, че не съм забравила очите на Джак. Или гласът му. Също така не си бях въобразила, че чувам човешкия писък или отчаяния вой. Просто знаех, че това беше Джак, по същия начин, по който знаех как да намеря пътя си сред дърветата.
Стомахът ми се присви. Нерви. Предчувствие. Не мислех, че Джак е единствената тайна на тези гори.
Същата нощ бях оставила пердетата на прозореца дръпнати и наблюдавах небето, докато лежах в леглото си. Светлината на хиляди ярки звезди пронизваше съзнанието ми, изпълваше ме с копнеж. Можех да наблюдавам звездите с часове, досегът с недостижимата им безкрайност разбуждаше нещо в мен, нещо, което някак успявах да потискам през деня.
Отвън, от дълбините на гората, чух продължителен, пронизителен вой, после към него се присъедини още един и още един. Вълчите гласове набираха сила в нощта, някои тихи и печални, други мощни и кратки и се сливаха в един зловещ магически хор. Знаех, че и моят вълк вие там: неговата силна и дива песен се извисяваше над другите, сякаш той се надяваше да я чуя.
Сърцето ме заболя, разкъсвано между желанието този вой да спре и копнежа той да продължи завинаги. Представих си как стоя сред вълците насред златната гора, наблюдавайки вдигнатите им към небесния безкрай муцуни. Примигнах, когато усетих, че по бузата ми се стича сълза. Чувствах се глупава и нещастна. Така и не можах да заспя, преди и последният вълк да замлъкне.
Десета глава: Грейс
15°С
— Мислиш ли, че трябва да взема книгата вкъщи? — попитах Оливия. — „Изследване на вътрешностите“ или както там се казваше? Дали да си я чета у нас, или да я оставя тук?
Тя затвори вратата на шкафчето си, крепейки по няколко учебника и в двете ръце. Носеше очилата си за четене с прикачена към тях верижка, за да може да ги увесва на врата си. Изглеждаха като неизменна част от лицето й, придавайки й вид на очарователна библиотекарка.
— Имаше много за четене. Аз лично си взимам моята.
Пресегнах се обратно в шкафчето си за учебника. Зад нас коридорът се изпълни с шум, докато учениците си прибираха нещата и се готвеха да тръгват към домовете си. През целия ден събирах смелост, за да разкажа на Оливия за вълците. Принципно никога не бях имала проблем да споделя с нея каквото и да било, но след полускарването ни от вчера моментът за подобен разговор все ми се струваше неподходящ. А сега денят почти бе изтекъл. Поех си дълбоко дъх:
— Вчера видях вълците.
Оливия прелистваше разсеяно най-горната книга от купчината си, без да осъзнава колко важно беше това ми откровение:
— Кои?
— Неприятната вълчица, черният и един нов.
Отново се поколебах дали да споделя всичко. Тя поне се интересуваше от вълците повече, отколкото Рейчъл, а аз просто не знаех с кого другиго мога да говоря за това. Дори в собствената ми глава думите, които се канех да произнеса, звучаха откачено. Но след миналата вечер чувствах тази тайна като окови, пристягащи гърдите и гърлото ми. Окови, от които трябваше да се освободя. Оставих думите просто да се плъзнат навън. Произнесох тихо:
— Знам, че ще ти прозвучи глупаво. Новият вълк… Смятам, че именно това се е случило, когато вълците са нападнали Джак.
Оливия се извърна към мен.
— Джак Кълпепър — добавих.
— Знам кого имаш предвид — намръщи се тя, все още изправена пред шкафчето си.
Изражението й и ме караше да съжалявам, че изобщо съм започнала този разговор. Въздъхнах.
— Мисля, че го видях в гората. Джак. Като… — поколебах се.
— Вълк? — довърши Оливия.
Тя чукна токчетата на обувките си едно в друго — никога не бях виждал някой да прави това извън „Магьосникът от Оз“ — и се завъртя на пети, за да застане лице в лице с мен. Повдигна вежди.
— Ти си луда. — Едва различавах думите й заради шума в коридора. Учениците се блъскаха в нас. — Искам да кажа — това е чудесна фантазия и мога да разбера защо искаш да вярваш в нещо подобно… но ти просто си луда. Съжалявам.
Приведох се към нея:
— Олив, знам какво видях. Това бяха очите на Джак. Това беше неговият глас. — Разбира се, нейното съмнение бе накарало и мен да се съмнявам, но все още не бях готова да го призная. — Мисля, че вълците са го превърнали в един от тях. Чакай… какво искаше да кажеш с това? Че искам да вярвам в нещо подобно?
Оливия ме изгледа продължително, след което се насочи към стаята ни за отчет1:
1
Стая, в която американските ученици от един клас трябва да се отчитат в края на учебния ден. — Б. пр.