— Грейс, сериозно. Не си мисли, че не знам за какво става въпрос.
— За какво става въпрос?
Вместо да отговори, тя ме попита:
— Излиза, че в такъв случай всичките са върколаци, а?
— Какво? Цялата глутница? Не знам. Не съм мислила по този въпрос. — Наистина не ми беше хрумнало. Трябваше, но не беше. Това бе невъзможно. Нима всички тези дълги отсъствия на моя вълк бяха заради това, че той приемаше човешка форма? Тази идея ми се струваше непоносима, просто защото толкова силно исках това да е истина, че чак болеше.
— Да бе, не си! Не мислиш ли, че тази твоя мания започва да става малко плашеща, Грейс?
Отговорът ми прозвуча така, все едно се защитавах, въпреки че нямах подобно намерение:
— Не съм вманиачена!
Учениците ни хвърляха раздразнени погледи, когато Оливия спря насред коридора и постави показалец на брадичката си:
— Хммм, да видим. Мислиш само за това, говориш само за това и искаш ние да говорим само за това. Как, за бога, можеш да наречеш нещо подобно? О, чакай — сетих се! Мания!
— Просто ми е интересно — отсякох. — Мислех, че на теб също.
— Интересни са ми, да. Но не дотам, че да обсебят цялото ми същество. И определено не си мечтая самата аз да бъда вълк. — Очите й се присвиха зад очилата. — Вече не сме на тринадесет, само че ти май още не си осъзнала този факт.
Не казах нищо. Всичко, за което можех да мисля, бе, че тя е ужасно несправедлива, но не исках да й го кажа. Не исках да й кажа нищо. Исках просто да си тръгна, зарязвайки я да стърчи насред коридора. Но не го направих. Вместо това казах със съвършено равен глас:
— Съжалявам, че съм те отегчавала толкова дълго време. Сигурно е било убийствено непрестанно да се правиш, че ти е интересно.
Оливия се намръщи.
— Стига, Грейс. Не се опитвам да бъда гадна. Просто си непоносима на моменти.
— Не, не се опитваш да бъдеш гадна. Просто ми казваш, че съм плашещо вманиачена по нещо, което е важно за мен. Това е много… — твърде дълго мислих за правилната дума, което провали ефекта — филантропско от твоя страна. Благодаря ти за помощта.
— Уф, защо не вземеш да пораснеш — изсумтя Оливия, блъсна ме и се отдалечи с бързи крачки.
Коридорът ми се стори много по-тих сега, след като си беше тръгнала. Усещах как бузите ми горят. Наместо просто да си тръгна, се върнах в празната стая, тръшнах се на един от столовете и скрих лице в шепи. Не можех да си спомня последния път, когато се бях карала с Оливия. Бях разгледала всяка нейна фотография. Бях търпяла непрестанните оплаквания от голямото й семейство и проблемите в него. Най-малкото, което ми дължеше, беше да ме изслуша.
Мислите ми бяха прекъснати от потракването на токчета по паркета. Уханието на скъп парфюм стигна до мен секунда преди да вдигна очи, за да срещна погледа на Изабел Кълпепър, която стоеше пред чина ми.
— Чух какво каза вчера на онова ченге за вълците. — Гласът й бе приятен, но начинът, по който ме гледаше, контрастираше с тона й. Симпатията, която винаги предизвикваше у околните, се изгуби в думите й. — Разбирам правото ти да се съмняваш и съм склонна да предположа, че си просто една невинна невежа, а не пълна идиотка. Чух те да казваш на хората, че вълците не са проблем. Нека да те открехна за последните новини, които явно не са достигнали до теб: тези зверове убиха брат ми.
— Съжалявам за Джак — казах бързо, потискайки напиращото желание да защитя моя вълк. За момент си спомних очите на Джак и се замислих какво би могло да означава подобно разкритие за Изабел, но почти веднага отхвърлих идеята да й разкажа какво видях. Ако Оливия просто ме беше сметнала за откачена, задето вярвах във върколаци, Изабел най-вероятно щеше да хукне към телефона, за да позвъни в най-близката лудница още преди да си завърша изречението.
— Млъкни — прекъсна ме тя. — Знам какво ще ми кажеш. Че вълците не са опасни. Е, очевидно са. И още по-очевидно — някой трябва да направи нещо по въпроса.
Мислите ми бързо се прехвърлиха към разговора от класната стая — за Том Кълпепър и неговите препарирани животни. Представих си моя вълк препариран и със стъклени очи.
— Не можеш да си сигурна, че са били вълците. Може да става въпрос за… — млъкнах. Знаех, че те са го сторили. — Виж, нещо се е объркало. Но може би е бил само един вълк. Останалата част от глутницата най-вероятно няма нищо общо с…
— Ах, колко прекрасни са защитните ти пледоарии — изсумтя Изабел. Замълча за един продължителен момент, по време на който се опитвах да отгатна за какво точно си мисли. След което продължи. — Сериозно. Препоръчвам ти да произнесеш в най-скоро време поредната си реч в стил „Грийн Пийс“ за любовта между хората и вълците, защото последните няма да просъществуват особено дълго, независимо дали това ти харесва или не.