Усетих, че гърлото ми се стяга.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Писна ми да обясняваш на хората колко безобидни са тези зверове. Те го убиха. Но знаеш ли какво? Ще им върнем жеста. Днес. — Изабел стовари малкото си юмруче върху чина. — Бум!
Сграбчих я за китката. Или по-скоро — за множеството й гривни:
— Какво искаш да кажеш с това?
Изабел сведе очи към ръката ми, но не се опита да се отдръпне. Тя искаше да задам този въпрос.
— Това, което се случи с Джак, няма да се случи никога повече. Избиват вълците. Днес. Всъщност правят го точно в момента.
Измъкна ръката си от моята спонтанно охлабила се хватка и излезе през вратата.
Останах да седя там с горящи бузи още няколко мига, като разделях думите й и после ги сглобявах отново в изречение. След това скочих от стола, записките и учебниците ми се разлетяха във всички посоки и после паднаха на пода като мъртви птици, но аз не се наведох, за да ги събера. Хукнах към колата си.
Бях останала без дъх, когато се плъзнах зад волана. Думите на Изабел все още отекваха в главата ми. Никога не бях мислила за вълците като за раними създания, но сега, когато си представях на какво бяха способни властите в един малък град, подпомогнати от гнева, мъката, гигантското его на Том Кълпепър и неговите пари и влияние, спонтанно осъзнах колко беззащитни са животните всъщност.
Завъртях ключа на стартера, което накара колата да се разтресе отчаяно в опита си да запали. Самата аз също треперех. Наблюдавах жълтата редица от училищни автобуси с тълпящите се край тях хора, но всъщност единственото нещо пред очите ми бяха тебеширено белите стволове на брезите зад нашата къща. Ловна дружинка беше тръгнала след вълците? Избиваха ги в момента?
Трябваше да се прибера.
Колата угасна, когато нестабилният ми крак отпусна съединителя.
— Божичко — промълвих, оглеждайки се, за да видя колко хора са забелязали шофьорската ми некадърност. Не че беше чак толкова трудно да накараш точно тази кола да угасне, особено сега, когато температурите бяха паднали, но обикновено успявах да подходя достатъчно елегантно към съединителя, за да изляза на пътя без подобни публични унижения. Прехапах устни, опитах да се стегна и запалих двигателя отново.
Имаше два пътя, по които можех да стигна до вкъщи. Единият беше по-кратък, но минаваше през прекалено много светофари и нерегулирани кръстовища и надали щях да се справя днес, докато бях толкова разсеяна. Другият бе малко по-дълъг, но включваше едва два знака стоп. Пък и минаваше точно покрай Пограничната гора, където живееха вълците.
Докато карах, натискайки педала на газта толкова силно, колкото смеех, стомахът ми се бе свил на топка и продължавах да треперя от нерви. Колата изръмжа отчаяно. Погледнах таблото: двигателят беше започнал да прегрява. Проклета кола! Защо татко не ме бе завел да купим нова, както обещаваше.
Залязващото слънце потъваше отвъд хоризонта, като обагряше облаците в пурпурно и ги превръщаше в стичащи се по небосвода тънки струйки кръв. Усещах туптенето на сърцето си в ушите, кожата ми гореше. Всичко в мен крещеше, че нещо не е наред. Не знаех кое ме притеснява повече — нервите, от които ръцете ми трепереха, или неконтролируемото желание да оголя зъби и да се боря.
Забелязах редица пикапи, паркирани край пътя. Аварийните им светлини примигваха в спускащия се сумрак и осветяваха с червената си светлина близките дървета. Някакъв човек се приведе край последния пикап, държеше нещо, което не можех да видя ясно от това разстояние. Стомахът ми се преобърна отново и докато отпусках газта, колата се задави и угасна, оставяйки ме насред зловеща тишина.
Завъртях ключа, но дали заради треперенето на ръцете ми или заради обвинителния блясък на индикатора, показващ, че двигателят е прегрял, колата отказа да запали. Щеше ми се да бях отишла сама да си купя нова. С чековата книжка на татко.
Ръмжейки ядосано, оставих колата да се спусне надолу по наклона, паркирах зад спрелите пикапи и слязох. Обадих се в студиото на мама по мобилния си телефон, но никой не вдигна — най-вероятно вече беше отишла да отвори галерията. Не се притеснявах как ще се прибера вкъщи — вече бях достатъчно близо, за да стигна без проблеми и пеш. Това, което ме тревожеше, бяха пикапите. Защото те означаваха, че Изабел е казала истината.