Бях ужасен от това, че не знам къде се намирам.
Разменяхме прости образи помежду си на нашия първичен безсловесен език: тъмни фигури зад нас, ярка опасност, неподвижни, студени вълци; ухание на смърт в ноздрите.
Поредният гръм ме оглуши, разтърси ме, а някъде зад мен чух скимтене. Знаех кой е вълкът, без дори да се обръщам. Нямах време да спирам, а дори и да го сторех, не можех да помогна с нищо.
Нова миризма в ноздрите ми: гниещи листа и застояла вода. Езерото. Те ни насочваха към езерото, формирах ясен образ в съзнанието си в същия момент, когато Пол, водачът на глутницата, стори същото. Бавната, спокойна повърхност на водата, малките борчета, растящи нарядко в неплодородната почва, езерото, разпростряло се сякаш безкрайно и в двете посоки.
Глутница вълци, скупчени на брега. Без възможност за бягство.
Ние бяхме дивечът в този лов. Носехме се пред тях, духове в горите, и падахме един по един, независимо дали се опитвахме да се бием или не.
Другите продължиха да тичат към езерото.
Но аз спрях.
Дванадесета глава: Грейс
9°С
Това не беше обагрената в ярките краски на есента гора, която бях ходила няколко дни по-рано. Това беше гъста гора състояща се от стотици дървета, чиито стволове изглеждаха катраненочерни в сумрака. Шестото чувство, което си бях представяла, че ме води преди, беше изчезнало. Познатите пътеки бяха разрушени от тъпчещите всичко ловци с оранжеви шапки. Чувствах се напълно дезориентирана. Трябваше да спирам и да се ослушвам за виковете и тежките обувки, шумолящи в килима от сухи листа.
Дъхът прогаряше гърлото ми, когато видях първата оранжева шапка да се откроява ясно в здрача пред мен. Извиках, но шапката дори не се обърна; мъжът бе прекалено далеч пред мен, за да ме чуе. Тогава видях и другите — оранжеви точки, разпръснати сред дърветата, придвижваха се бавно и неумолимо в една и съща посока. Вдигаха много шум. Насочваха вълците.
— Спрете! — изкрещях.
Бях достатъчно близо, за да различавам ясно силуета на най-близкия ловец с пушка в ръце. Затичах се още по-бързо към него въпреки протестите на треперещите ми от умора крака.
Той спря и се обърна изненадано, изчака ме да се приближа. Едва виждах лицето му, нощта сякаш вече се бе спуснала сред тези дървета. Това лице, старо и набръчкано, ми се струваше бегло познато, въпреки че не можех да си спомня къде точно в града съм го виждала. Ловецът се намръщи, стори ми се, че изглежда гузен, но при почти пълната липса на светлина не можех да разчета ясно изражението му.
— Ти пък какво правиш тук?
Понечих да заговоря, но веднага осъзнах, че бях останала съвсем без дъх и не мога да произнеса дори една дума. Секундите отминаваха, докато се борех да възвърна гласа си:
— Вие… трябва… да… спрете. Имам приятелка в гората. Дойде, за да прави снимки.
Той погледна към мен, а после и към мрачната гора.
— Сега?
— Да, сега — казах, опитвайки се думите ми да не прозвучат рязко. Видях малката черна кутийка на колана му — уоки-токи. — Трябва да им се обадите и да им кажете да спрат. Вече е много тъмно. Може изобщо да не я видят.
За един агонизиращо дълъг момент ловецът просто ме гледаше, след което кимна. Откачи уоки-токито и го вдигна към устата си. Чувствах се така, сякаш виждах всяко негово движение на забавен кадър.
— Побързайте!
Тревогата ме проряза, причини ми физическа болка.
Ловецът натисна и задържа бутона на уоки-токито, за да говори.
Внезапно съвсем близо до нас се разнесе залп от изстрели. Не бяха тихите изпуквания, които бях чула от пътя, а канонада от мощни фойерверки, от която ушите ми зазвънтяха.
По някакъв странен начин разсъждавах абсолютно трезво, сякаш стоях извън собственото си тяло и се наблюдавах отстрани. Можех да усетя как омекналите ми колене треперят, въпреки че не разбирах защо, чувах как сърцето да препуска в гърдите ми, виждах как пред очите ми се спуска червена пелена като в пурпурен сън. Като в неумолим кошмар за смъртта.
Усещах толкова убедителен метален вкус в устата си, че докоснах устните си, очаквайки да видя кръвта. Но не кървях. Нямаше болка. Просто отсъствие на емоции.
— Има човек в гората — каза ловецът в уоки-токито си, сякаш изобщо не забелязваше как част от мен умира.
Моят вълк. Моят вълк. Не можех да мисля за нищо друго, освен за очите му.
— Хей! Госпожице. — Това беше глас на далеч по-млад от ловеца мъж, а захватът на ръката, която ме хвана за рамото, беше здрав. Кьониг продължи: — Какво изобщо си мислехте, когато просто хукнахте сред дърветата? Тук има хора с пушки.