Приклекнах бързо до него. Гласът ми бе спаднал до шепот.
— Какво се случи?
Знаех отговора, разбира се, но исках да чуя гласа му.
Кокалчетата на ръката, която притискаше врата му, бяха побелели, между пръстите се стичаше блестяща червена кръв.
— Изстрел.
Стомахът ми се сви, но не заради това, което каза, а при звука на гласа му. Това беше той. Човешки думи бяха заменили воя, но тембърът беше същият. Това беше той.
— Дай да видя.
Трябваше да отместя ръката му със сила. Имаше прекалено много кръв, за да видя ясно раната, така че просто притиснах една от кърпите към кървавата каша, разпростряла се от брадичката до ключицата му. Това със сигурност бе далеч отвъд познанията ми по първа помощ. Очите му ме следваха, познати, но мъничко различни. Хищническото в тях бе притъпено от човешкия разум.
— Не искам да се връщам там. — Агонията в думите му веднага извика спомен: вълкът стои неподвижно пред мен в тихата си скръб. Тялото на момчето се разтресе и заизвива по някакъв странен, неестествен начин, за който ми беше болезнено дори да мисля. — Не ме… не ме оставяй да се трансформирам.
Завих го с втора, по-голяма кърпа, покривайки настръхналата му от студ кожа. Във всяка друга ситуация сигурно бих се смутила от голотата му, но в момента, докато го гледах как лежи на пода, покрит с кръв и мръсотия, не можех да изпитвам нищо друго, освен състрадание и жал.
Думите ми бяха тихи и нежни, сякаш се страхувах, че въпреки всичко може да скочи и да избяга:
— Как се казваш?
Той простена тихо, ръката, притискаща кърпата към врата му, трепереше. Платът вече се бе напоил с кръв, а тънка струйка се проточваше покрай брадичката му и капеше на пода. Извъртя се на една страна, полагайки буза на дъските, произнесе дрезгаво:
— Сам.
Затвори очи.
— Сам — повторих. — Аз съм Грейс. Сега отивам да запаля колата на татко, защото трябва да те закарам в болница.
Той потръпна. Трябваше да се приведа много ниско, за да чуя думите му:
— Грейс… Грейс, аз…
Изчаках го само секунда, за да довърши, и когато не го стори, скочих на крака и грабнах ключовете от плота. Все още не можех да повярвам напълно, че това не е просто плод на моето въображение, че не бях материализирала със силата на желанието си онова, за което бях копняла толкова много. Независимо какво беше той обаче, от значение бе единствено, че е при мен. И аз нямах намерение да го изгубя.
Тринадесета глава: Сам
7°С
Вече не бях вълк, но вече не бях и Сам.
Бях раздрана утроба, пълна с отсенки от съзнателни мисли: замръзналите гори зад мен, момичето на люлката, звукът от пръсти, танцуващи по струните. Бъдещето и миналото се бяха слели в едно безкрайно студено лято, насред което се сипеше сняг.
Разкъсана разноцветна паяжина, пукнатини в леда, неизмерима тъга.
— Сам — шепнеше момичето. — Сам.
Тя беше настоящето бъдеще. Исках да й отговоря, но не можех да събера разпилените парчета от това, което наричах „аз“.
Четиринадесета глава: Грейс
7°С
Безспорно е грубо да зяпаш някого, но хубавото в зяпането на човек в безсъзнание е, че той не може да те види. А истината беше, че просто не можех да откъсна очи от Сам. Ако беше някой от съучениците ми, останалите най-вероятно щяха да го нарочат за „емо“2 или да му се подиграват, че е изгубеният пети член на „Бийтълс“. Имаше буйна черна коса със спускащ се над челото перчем и нос с интересна форма, който сигурно би изглеждал отвратително на всяко друго лице. Видът му нямаше нищо общо с този на един вълк, но пък имаше всичко общо с моя вълк. Дори и сега, когато познатите ми очи бяха затворени, някаква частица от мен продължаваше да ликува, припомняйки ми, че да — това е той.
— О, миличка, още ли си тук? Мислех, че вече си тръгнала.
Извърнах се, когато зелените завеси край леглото се разтвориха и видях едра медицинска сестра. Според картончето на престилката името й беше Съни.
— Ще остана, докато се събуди. — Хванах се за рамката на болничното легло, сякаш за да покажа колко трудно ще бъде да ме поместят оттам.
Съни ми се усмихна със съжаление:
— Той е сериозно упоен, мила. Няма да се събуди до сутринта.
Отвърнах на усмивката и казах твърдо:
— Значи ще остана дотогава.
2
Емо стилът възниква в музиката като микс от пънк, готика и инди рок; emo kids са неговите почитатели — най-често тийнейджъри. — Б. р.