Вече бях чакала с часове, докато извадят куршума и зашият раната, така че най-вероятно минаваше полунощ. Очаквах момента, в който ще ми се доспи, но превъзбудата явно си казваше думата, защото бях съвършено бодра. Всеки път, когато го погледнех, през тялото ми сякаш преминаваше електричество. Чак сега се усетих, че нашите така и не ми бяха звъннали, когато са се прибрали от откриването на галерията. Най-вероятно дори не бяха забелязали кървавата кърпа, с която бях избърсала набързо пода, а и че колата на татко липсва. А може би просто все още не се бяха прибрали. Полунощ си беше доста ранен час за тях.
Съни продължи да се усмихва:
— Добре тогава. Знаеш ли, той е извадил наистина страхотен късмет. Раната беше повърхностна. — Нещо проблесна в погледа й. — Знаеш ли защо го е направил?
Намръщих се:
— Май не схващам. Защо е бил в гората?
— Мила, и двете знаем, че този младеж не е бил в гората.
Повдигнах вежди, чакайки я да каже още нещо, но след като не го направи, заговорих аз.
— Ами да. Точно там е бил. И някакъв ловец го е прострелял погрешка. — Това беше чистата истина, разбира се. Е, освен моментът с „погрешка“. Бях убедена, че са го простреляли съвсем целенасочено.
Съни се засмя безрадостно.
— Виж… Грейс, нали така се казваше? Грейс, ти гадже ли си му?
Завъртях глава по начин, който можеше да се разтълкува и като потвърждение, и като отрицание. Съни явно прие, че съм.
— Знам, че си наясно със състоянието му и искаш да го предпазиш, но той наистина има нужда от помощ.
Най-сетне схванах за какво говори и почти се разсмях:
— Мислите, че се е прострелял сам. Съни, нали? Съни, вие грешите.
Сестрата ме изгледа ядосано:
— За глупаци ли ни вземаш? Смяташе, че няма да забележим това?
Тя вдигна отпуснатата ръка на Сам и обърна китката му към мен, разкривайки редица от белези, спомени за дълбоки, преднамерено нанесени прорезни рани, които би трябвало да са били смъртоносни.
Вгледах се в тях, но сякаш се опитвах да разчета думи на непознат език — не ми говореха нищо. Свих рамене.
— Тези неща са отпреди да го познавам. Просто ви казвам, че той не се е прострелял сам днес. Бил е някакъв откачен ловец.
— Така ще да е било, милинка. Хубаво. Обади се, ако имаш нужда от нещо.
Съни ме изгледа продължително, след което излезе през завесите, оставяйки ме насаме със Сам.
Тръснах глава и погледнах към ръката си. Кокалчетата й бяха побелели от стискането на леглото. Сред нещата, способни да ме вбесят истински, снизходителните възрастни заемаха челно място в списъка.
Секунди след като Съни си тръгна, Сам примигна и отвори очи, което накара сърцето да заблъска яростно в гърдите ми. Мина известно време, преди пулсът ми да се успокои. Време, в което го съзерцавах. Логиката подсказваше, че цветът на очите му би следвало да бъде определен като лешников, но те наистина си бяха жълти. И в момента бяха насочени към мен.
Гласът ми прозвуча много по-тихо от очакваното:
— Ти трябваше да спиш.
— Коя си ти? — Това беше същият онзи богат на интонации, тъжен тембър, който помнех от миговете, в които бях слушала воя му. Той присви очи. — Гласът ти ми звучи толкова познато.
Прониза ме болка. Не ми беше хрумнало, че той може и да няма спомени от времето, когато е бил във вълчата си форма. Нямаше откъде да знам как стоят нещата при върколаците. Сам протегна ръка към моята. Без да се замислям, преплетох пръсти с неговите. С леко виновна усмивка той придърпа дланта ми към носа си и вдиша дълбоко веднъж, след това и втори път. Усмивката му се разшири, но си остана все така притеснена. Беше абсолютно очарователно. Усетих, че съм затаила дъх.
— Познавам тази миризма. Но теб не познах, изглеждаш различно. Съжалявам. Чувствам се глупаво, че не помня. Обикновено ми отнема няколко часа, за да може разсъдъкът ми да се завърне.
Не пусна ръката ми, а и аз не я отдръпнах, въпреки че ми беше много трудно да се концентрирам, докато усещах топлата му кожа до моята.
— Да се завърне от какво?
— Да се завърне от кога — поправи ме той. — Да се завърне от времето, когато съм бил…
Замълча. Искаше аз да го кажа. Да го произнеса гласно се оказа по-трудно, отколкото очаквах:
— От времето, когато си бил вълк — прошепнах. — Защо си тук?
— Защото ме простреляха — отвърна той простичко.
— Имах предвид в този си вид — обхванах с жест тялото му, толкова човешко под глупавата болнична нощница.